Сиг избърса очите си окончателно и като че ли се овладя.
— Монтеги Дънлийд — каза тя. — Вълшебният принц на мама. Можеха да танцуват до сутринта. Слушайте, при тези резултати, повече не мога да финансирам операция „Търсене на дъртак“. Все пак, Шарън, провери този тип. Също и Пол Кушинг. — Сиг погледна по-малката си сестра и сви рамене. — Брус, ти отърва Бърнард донякъде. Обади му се под някакъв предлог. Както и да е. Мама не иска това, което искаме ние, но ще опитаме още веднъж. След това, кълна се в Бога, ще си измия ръцете от нея.
Филис отвори очи, осъзна, че не знае къде се намира, и се наложи да се опомни. Малкото пъти, когато се бе събуждала, загубила ориентация, се бе страхувала. Тази сутрин обаче — защото беше сутрин — не изпитваше и най-малка тревога.
Къде бе попаднала? Струваше й се странно да мисли за нещо повече, обаче се чувстваше фантастично. Леглото беше огромно, а чаршафите така гладки… Протегна ръце над главата си и направи опит да си припомни какво е сънувала и къде е била. Имаше някакви танци, после един стар рок, който Брус и приятелите му често пееха — нещо, че е под кея, долу до морето… Всичко бе така приятно…
След това се събуди напълно. Това не беше сън. Цяла вечер бе танцувала с Монти — мъжът, с когото се бе запознала на самолета. За разлика от Айра, Монти беше много добър танцьор. Филис затвори очи за миг. Бедрата я боляха — без капка съмнение — но й бе все едно. Стъпалата също. Може би онова на лявата пета беше плюска? Но тя се усмихна. Е? Сложила си бе лепенка и бе изпила два аспирина. Струваше си. Все още не беше под кея.
Погледът й се плъзна по необятната равнина на леглото. Спомни си — апартамента в „Пиер“, благотворителния бал… цялата суматоха. Придърпа завивката, за да покрие рамото си. Какъв размер беше това легло, в края на краищата? Беше по-голямо от всички, които бе виждала. По-голямо от „Калифорнийски крал“? Може би лежеше в „Принц Пиер“. „Принц Пиер“ по-голямо ли е от „Калифорнийски крал“? Кой знае? До нея имаше място още за цяла армия. Претърколи се, без да обръща внимание на болката в дясното бедро. Погледна часовника на нощното шкафче. Още бе рано. Във Флорида сега щеше да е започнала разходката си със Силвия. Усмихна се. Днес обаче щеше да стане, да тръгне по Пето авеню и да разгледа коледните украси на витрините преди всеки друг. Щеше да се облече топло и да си сложи новите кафяви кожени ръкавици, които бе успяла да си купи от „Бергдорф“. Преди това обаче, като че ли беше по-добре да се завие през глава и да поспи още малко…
Когато чу да се звъни, Филис седна. Кой би могъл да е? Камериерката никога не идваше толкова рано. Децата й сто процента още спяха. Вече бе успяла да научи, че Ню Йорк се буди късно през почивните дни. Филис спусна боязливо краката си на пода и тръгна към вратата на апартамента. Преди да стигне, се позвъни още веднъж. После се почука. Без дори да погледне през шпионката, Филис отвори гневно вратата.
— Какво!? Какво!? — попита тя и тогава, когато отвори достатъчно, видя огромен букет цветя, по-висок от всички, които бе виждала, зад който стоеше Силвия Кац — в коридора на „Пиер“, с изпомачкан зелен полиестерен костюм за бягане. Ципът на горнището бе отворен наполовина и отдолу се виждаше половината от надписа „Аз обичам Ню Йорк“ върху фланелката на Силвия.
— Стана ли вече? — попита Силвия.
— Не мисля — каза й Филис. — Мисля, че сънувам кошмар.
— Много мило. Няма „здравей“, няма нищо. Само „кошмар“ — отбеляза Силвия невъзмутимо и мина покрай Филис. Носеше черната си лачена чанта и пазарска торба. Остави цветята в коридора, а пазарската торба — върху масичката, настани се в едно тапицирано с коприна кресло и стисна чантата в скута си. — Ето така — каза тя.
Филис внесе цветята и се обърна към приятелката си:
— Кога пристигна? Как попадна тук толкова рано?
— Взех последния самолет снощи. Кацнах в единайсет и четирийсет и пет, но не исках да те безпокоя.
— А къде отиде?
— Не отидох, а стоях. На летището.
— В хотела на „Ла Гуардия“? — Филис беше ужасена. Силвия не харчеше пари току-така.
— Не. Какъв хотел? На летището. На един стол.
— Прекарала си нощта на стол? На летището?
Силвия Кац сви рамене. Филис си спомни, с известни угризения на съвестта, за огромното си, удобно легло.
— Трябваше да се обадиш.
— Обадих се. Беше излязла, така че останах на летището. Не беше лошо.
— А какво правиш тук?