— Слушай — каза Сиг, — това не е домът на госпожа Кац. Дори не е и твой дом. За бога, не е и мой дом. Това е място, което използваме, за да…
— О, Сюзън, Сюзън, Сюзън. Какво ще правя с теб? Понякога животът има нужда от украшения. Как бих могла да оставя Силвия в някой мотел на Западна петдесет и пета улица, например? Тя е моя приятелка, Сюзън. И не проваля шансовете ми с Монти, повярвай ми. — Филис отиде до тоалетката и се консултира с огледалото над нея. — Той знаеше как изглеждам, преди да ме промените. Харесва ме каквато съм — с брадавиците, студеното къдрене и всичко останало. След бала се виждах с него два пъти. Първия път хапнахме, а втория — пазарувахме за Коледа. — Филис погледна дъщеря си. — Имаме подарък за теб. — Искаше да й покаже, че Монти ще бъде добър баща.
— Нямам нужда от друг подарък, освен вестта, че Монти ти е направил предложение.
— Слушай, не виждам някакви мъже да са се втурнали да ти предлагат брак — каза Филис рязко. — Правя каквото мога. Аз вечно съм тази, която трябва да прави всичко. — Седна и кръстоса крака. За миг Сигорни почувства, че теорията за гените е вярна — Филис говореше точно като нея самата.
— Излизам с Монти, защото го харесвам, а не заради вас. Но той ще ви повлияе добре. Знае работата и отговорностите си. — Стана. — Трябва да си взема чантата.
Филис отиде в спалнята.
Позвъни се и Сиг затвори вратата на спалнята, за да не се вижда брат й.
— Аз ще отворя — каза тя.
Филис кимна и тръгна към канапето.
— Не сядай! — извика Брус. — Ще изпомачкаш панталона.
— Какъв досадник — промърмори Филис.
— Виж кой говори! — изрева Брус.
— Престанете. И двамата! — нареди Сиг и, както винаги, се почувства като единствения възрастен в стаята. Погледна се в огледалото и приглади косата си. След това отвори.
Пред нея стоеше Монтеги Дънлийд, изправен върху облите си крака. Протегна ръка и стисна нейната сърдечно.
— Здравейте, здравейте — каза той със силен, но очарователен шотландски акцент.
Сиг го покани да влезе. Надяваше се да забележи стаята и усилията, които е положила. Изглеждаше обаче, че Монти забелязва само майка й.
— Филис, изглеждаш достатъчно добре, за да те изяде човек!
— Моля те — отвърна Филис, — да не започваме с такива приказки толкова рано.
Сиг се зачуди дали ще припадне или ще удуши майка си. Стори й се, че чува сподавения стон на Брус от спалнята. Щеше да удуши и него. Монти обаче изглеждаше във възторг от нелепия хумор на Филис. Седна и се изкиска.
— Това ми припомни нещо — каза той. — Старо, сбръчкано и мирише на джинджър, що е то? — Изчака и тъй като никоя от двете жени не отговори, се разсмя. — Физиономията на Фред Астер — обяви той и се заудря по коленете.
Сиг чу още едно стенание откъм спалнята и пак се замисли за братоубийство. Зарадва се, когато на вратата се позвъни отново. Въведе Филип. Беше висок, слаб човек с ръбест костюм и притъпено чувство за хумор.
— Филип Норман — представи го на Монти.
— Но името ми не е Норман! — захили се Монти.
Филип не се усмихна на плоската шега.
— Не — зае се да обяснява, — това е името на рода ми.
— Значи сте благородник? Значи сте сър Норман?
— Не — започна Филип. — Не, само Филип Норман.
— Но името ми не е Норман — повтори Монти и този път Филис се изкиска. Както и Брус, в спалнята.
Филип погледна към вратата.
— Това е госпожа Рочестър — обясни Сиг. — Държим я в другото крило при Джейн Еър. Не й обръщайте внимание. — Погледна часовника си. — Ако не тръгнем веднага, ще закъснеем. Градът е задръстен заради празниците и ако не тръгнем навреме, изобщо няма да стигнем — добави тя и ги поведе навън, в нощта.
— Защо адвокатите трябва да се заровят на триста метра под земята? — попита Монти.
Филис се притисна към него и попита:
— Защо?
— Защото там някъде, дълбоко, са свестни момчета.
Филип Норман, адвокат в Ей Ти енд Ти опита да се усмихне.
— В коя фирма казахте, че работите — попита Монти коварно. — Не беше ли „Дагиизмамим & Бързо“?
Филис избухна в смях.
— Не, мисля, че беше „Кротувай & Бъдимил“.
Монти изрева от възторг.
— Още шампанско? — попита той.
Бяха в кафене „Люксембург“, в Уест Сайд, което беше малко по-шумно и малко по-развеселено, отколкото Сиг бе свикнала. Това обаче — нямаше как да не признае — имаше своите преимущества. Първото беше, че разговорите на майка й и Монти не я караха да се черви напълно, а второто — че ако Филип решеше да каже нещо, никой нямаше да го чуе. И накрая, никой познат нямаше да я види с него, а това спасяваше гордостта й. Бяха почти привършили с вечерята, сервираха кафето. Сиг започваше да чувства, че целият маскарад може би си е струвал в края на краищата.