През останалата част от времето Сиг се обади на брокера за ипотеката, на кредитния служител в Сити банк, на собственика на сградата, в която бе апартаментът й. Всичко това й отне повече от три часа, но в края на краищата успя да убеди всички, че до две седмици ще има раздвижване по сметките й. Бе взела решението си — щеше да продаде пръстена и апартамента, но щеше да направи каквото трябва и… весела Коледа на всички.
Трябваше да проведе още един телефонен разговор, макар че трудно щеше да го понесе. Набра номера на „Сотби“ и поиска да говори с господин Гренвил.
Казаха й да почака. Докато чакаше, от централата й пуснаха „Весела Коледа“, почти към края. Тогава, за нейно отчаяние, започна „Малкият барабанчик“ и тя веднага закри слушалката с ръка, за да не я изтезават повече. Когато най-накрая й се обади господин Гренвил, Сиг пусна ръката си и се представи отново.
— Мисля — каза тя колебливо, — че вече мога да продам изумруда.
— Ах, да. Хубав камък. И най-подходящото време за продажба ще е предколедния ни търг. Но ще трябва да побързате. Твърде късно е, за да влезе в каталога.
Сиг погледна пръстена. Опита се да си каже, че това е само парченце цветно стъкло. Въздъхна. Никой мъж не й бе подарявал пръстен, а сега трябваше да се откаже и от този, който си бе подарила сама.
— Бих искала да го дам за търга — заяви тя.
Взе парите, които имаше, и отиде до Такашимая — шикозния японски универсален магазин на Пето авеню. Чайната на втория подземен етаж беше единственото място по това време на годината, където гарантирано нямаше да атакуват ушите й с никаква версия на „Малкия барабанчик“.
Хапна нещо и реши да се съсредоточи върху подаръците. Щеше да купи всичко от този магазин. Беше взела всичките пари, които бе изтеглила, но ако се наложеше, щеше да използва и кредитната си карта. Бе решила да купи красиво опакована кутия зелени чайове за Барни, който, доколкото й бе известно, не пиеше чай; италиански копринен шал за Шарън, тъй като шаловете се продаваха само в един размер; ръчно плетен шал за Брус в страхотен сивкав цвят и най-накрая, неохотно, чифт хитроумно измислени галоши за госпожа Кац. Надяваше се да й станат върху чорапите и сандалите.
Оставаше само майка й. Изтощена, Сиг си запробива път през празничната тълпа по Пето авеню, покрай „Бендел“, „Дабълдей“ и Тръмп Тауър. Мина покрай „Тифани“, без угризения. В края на краищата, с пръстена, който Монти бе подарил на майка й, тя едва ли имаше нужда от още бижута. Сиг въздъхна, погледна собствения си пръстен и стигна до „Бергдорф Гудман“. Реши да влезе. Там непременно трябваше да има нещо чудесно за майка й — жената, която скоро щеше да има всичко.
Сиг влезе през въртящата се врата откъм Петдесет и седма улица и се оказа сред порой от целенасочени купувачи. Мина покрай отдела за аксесоари, кожените изделия, задържа се само за миг край парфюмите и се качи на горния етаж с ескалатора. Обиколи третия етаж, където тълпата бе изтъняла поради цените и натрапващите се продавачки, и стигна до дъното — там подканящо бяха изложени луксозни килими и два старинни фотьойла. На табелата пишеше „Сватбен салон“ и Сиг влезе в лъскавото светилище на светилищата. Видя кукла манекен, облечена в сатен и тюл, като фея. Сиг спря и се вторачи с притаен дъх, докато очите й поглъщаха красивата рокля. Никога не беше носила такава, но си мечтаеше, ако й се случи, да е като тази.
— Мога ли да ви помогна? — попита едрата продавачка на средна възраст.
Сиг се стресна и се обърна към нея.
— Може би търсите подходяща рокля за майката на младоженката?
Изведнъж Сиг се почувства на хиляда години и уязвима като дете.
— Не — отговори тя. — Аз съм дъщеря на младоженката.
След това изненада себе си и продавачката, защото избухна в шумни ридания.
Филис и Силвия, сгушени една до друга заради декемврийския студ, крачеха по Медисън авеню.
— Тук — каза Филис — пазаруват истински богатите хора.
— Не е ли на Пето авеню? — попита Силвия.
— Не — отвърна Филис и дръпна приятелката си, за да не се сблъска с едра дама, която държеше кученце под мишница. — Тук. Днес е последният ден на Ханука и смятам да си направя подарък. Ще си купя чеиз.
Филис имаше малко спестени пари. Пестенето й бе навик още от първите дни на брака й с Айра. Макар и през всичките тези години да работеха заедно, той никога не й бе плащал заплата. Чисто и просто бе искала от него пари за домакинството и от тях бе успяла да задели настрана. Беше ги събирала повече от четирийсет и седем години. Разбира се, от време на време се бе налагало да харчи от тях, но съвсем малко и само за подаръци за децата или пътувания изненади с Айра. Беше пестелива. Дори сега, когато получаваше съвсем скромна пенсия, пак успяваше да задели по малко пари в края на всеки месец. Боеше се, че би могло да се наложи да плаща за частна гледачка или пък, че властите могат да й ги отнемат, ако се разболее от някоя ужасна болест. Сега, вместо да чака черни дни, Филис щеше да ги похарчи — е, може би не всичките, но доста и при това за чеиз. С Айра се бяха оженили веднага след войната, когато все още се чувстваше недостиг на много неща — особено на пари. Никога не бе имала чеиз, но бе решена да отиде при Монти, нейния годеник, бъдещ любовник, с всички добавки, които трябва да има една младоженка.