Брус кимна.
— Когато аз се прибера у дома, ще изслушам седемнайсет истерични съобщения от Тод, който е убеден, че имам роман с Бърнард.
— А нямаш ли?
— Не бъди смешна. Не съм такова момче. Винаги предпочитам красотата пред парите. Това е моето проклятие.
— Като говорим за красота и пари, струва ми се, че нещата между Монти и мама вървят добре.
— Да се надяваме. Ако нямаше шанс да наследя един милион долара, не бих изял нито една от картофените палачинки на Шарън.
В този момент Монти се прокашля.
— Е — каза той, — вечерята беше чудесна. — Стана от масата. — Благодаря на домакините. — Усмихна се на Барни. — А сега, моля те, ела в другата стая, защото искам да обсъдим едно предложение, което ще ти направя, синко. Мисля, че имаш нужда от някаква дейност.
Брус и Сиг се спогледаха.
— Синко? — учуди се Брус.
— О, Боже! — въздъхна Сиг. — Ще му предложи работа.
— Рам-там-там, рам-там-там — отвърна Брус.
Седемнайсет
Когато Монти пристигна в „Пиер“ след празненството с картофените палачинки, беше облечен в обичайния си вечерен костюм, ако не се броят новите обувки „Мъри“.
— Изглеждаш дистинге — отбеляза Филис и си даде сметка колко старомодна е думата. За първи път от близо петдесет години се смущаваше като момиче. — Имаш ли някакви специални планове? — попита го тя.
— Имам — каза Монти и я изгледа по най-привлекателен начин. Макар и да бе плешив и по-дебел, отколкото бе полезно за здравето му, Монти излъчваше някаква самоувереност, която го правеше привлекателен, дори секси.
На вратата на апартамента се почука. Филис не очакваше никого.
— Може ли да отворя? — попита Монти, мина през вестибюла и отвори на Бърнард Кринц.
Архитектът влезе в стаята усмихнат и се огледа. За първи път ръкостискането му не беше като на търговец на стари коли, който иска на всяка цена да сключи сделка. Вместо това изглеждаше изпълнен с ентусиазъм — дори нетърпение. В първия момент Филис се изплаши, че Бърни търси нея, но след това от спалнята се появи госпожа Кац, без жилетката си, облечена в рокля с мъниста. Монти сложи ръка на рамото на Бърнард и го стисна сърдечно.
— Е — каза той, — премиера в „Метрополитън“, най-добрата ложа в залата и чудесна жена за компания. Вагнер не е сред любимците ми, но съм сигурен, че поне ти ще останеш доволен.
Филис изгледа Силвия озадачено, но Силвия беше облечена и готова, сякаш бе абсолютно наясно с тези неща. Бърнард й помогна да облече голямото си палто и да вземе незаменимата си чанта. Едва когато излязоха, Монти се обърна към Филис и й се усмихна.
— По-скъпо е, отколкото да купиш на малкото си братче шоколад, за да те остави на мира, но пък си осигуряваме поне пет часа тишина и усамотение.
След това се наклони към Филис и опря ръка в стената над рамото й, така че тя се оказа заклещена между тялото му и прозореца вляво. Знаеше, че се кани да я целуне — истинска целувка, целувка, която имаше значение и която би могла да доведе до други неща. В гърдите си почувства трепет, който не беше ангина. Бе минало доста време от последната й истинска целувка и не беше сигурна как ще реагира.
В този момент на вратата се позвъни отново. Монти повдигна вежди, усмихна се и отиде да отвори. В стаята влязоха трима келнери — единият буташе масичка на колелца, вторият носеше две бутилки шампанско в кофички с лед, а третият — поднос с вкусни неща.
— Реших, че можем да хапнем тук — отбеляза Монти.
Единият келнер подреди масата със замах и понечи да сложи розова ленена салфетка в скута на Филис, но Монти го спря.
— Не, благодаря. Аз ще се погрижа за това — каза той и ги освободи с жест. — Ако имаме нужда от нещо, ще се обадим.
Монти бе поръчал всичко — като начало миди за себе си, любимият й пъпеш за нея. С шампанското, плодът бе превъзходен. Никой, никога не бе глезил Филис по този начин. Когато й се бе налагало да се погрижи за нещо, погрижваше се и толкова. Бе се грижила за децата, когато бяха малки, бе се грижила за фирмата и Айра, когато той беше болен, и се грижеше за всички роднини, когато тъгуваха. Сега се бе появил човек, който да й поръча вечеря, включително и любимата й салата — дори бе забелязал с какви подправки я предпочита. Монти бе внимателен мъж.
— Не съм свикнала с такива неща — призна тя.
— Е, време е да свикнеш — каза той и мушна последната мида в устата си. — Забавно е човек да се отнася с теб наистина добре. — Усмихна се хитро и продължи: — Хрумна ми една идея. — Стана и остави вечерята, неизползваните чаши, сребърния кафеник. — Не мисля, че сега ни е необходима повече храна. Трябва ни само време.