— Добре — каза тя съсредоточено и със спокойствие, което не чувстваше, — имам план. Най-напред ще убием Монти. След това ти, Брус, ще убиеш Шарън, а аз ще убия себе си.
— Никой ли няма да убие мама? Що за план е това? — пробля Шарън. — Тя е виновна за всичко.
Брус не обърна внимание на живеещата в предградието своя сестра.
— Може пък и да се получи нещо — каза той и потупа Сиг по голата ръка. — Шарън, ако искаш, можеш да убиеш мама, преди аз да убия теб.
Шарън се разплака.
— Не съм виновна аз! — повтори тя.
— О, млъкни — сряза я Брус. — Винаги, за всичко си виновна само ти.
— Не съм! Не е моя вината, че Барни отказа работата, която му предлагаше Монти.
— Отказал е? — попита Сиг. — Побъркал ли се е? — Брус я погледна. — Въпросът е риторичен — увери го тя. — Наистина ли е отказал работата?
— Каза, че била под достойнството му. Предлагаше му да стане мениджър на средно ниво, нещо в маркетинговия отдел. Барни заяви, че няма да приеме нищо по-долу от вицепрезидент.
— Боже мой! Стои без работа и без пари близо две години и отказва предложение? — попита Сигорни.
Брус сви рамене.
— Все едно. И то е било фалшиво, сигурен съм.
Преди това бърборене да се е превърнало във фронтална атака, Сиг се окопити.
— Достатъчно — каза тя. — Ще съм облечена след четири минути и половина.
— Какво ще правим? — попита Шарън.
— Отиваме в „Пиер“, за да проведем сърдечен разговор с мама.
Тъмната, лъскава врата на апартамента в „Пиер“ приличаше на портал на крепост. Позвъниха три пъти и зачакаха.
— Чувствам се като приказен принц, който трябва да спаси принцесата — отбеляза Брус.
Сиг го изгледа мрачно и заяви троснато:
— Единствената принцеса тук си ти. Сега няма време за глупости, а и приказният принц досега щеше да е разбил вратата.
— Ще трябва да извикаме охраната — каза Брус и сви рамене.
— Великолепно хрумване — промърмори Сиг.
Чуха шумолене и шпионката се затъмни. Вратата се отвори и се появи госпожа Кац, облечена в пухкава хавлия от хотела.
— Толкова рано? — учуди сетя и се прокашля. — Може би трябва да дойдете по-късно.
Сиг бутна вратата, за да се отвори докрай и мина покрай госпожа Кац, ненужният пътник без билет. Колко ли й струваше присъствието й? Шарън и Брус я последваха. Сиг стигна до всекидневната — там бяха разхвърляни вестници, на канапето имаше одеяло, а на масичката стояха останки от вечеря. Госпожа Кац я настигна и попита:
— Къде отиваш?
Сиг я изгледа както си знаеше и отиде до вратата на спалнята. Улови дръжката.
— Не зачиташ ли правото на личен живот? — попита госпожа Кац навъсено.
— А ти? — сряза я Сиг. — Дойде тук и се натресе на майка ми. Лепна се за нея като лепенка. Каква възможност й оставяш да има личен живот?
Госпожа Кац повдигна вежди с изненада, обидено.
— Всякаква — отговори тя, сви рамене и й обърна гръб. — Ще видиш.
Сиг отвори вратата. Брус и Шари бяха непосредствено зад нея. Видяха главата на майка си — с разрошена коса, но спокойно лице — положена върху косматата стара ръка на Монти Дънлийд.
— О, Боже! — възкликна Шари и закри очите си с длани.
Монти, чиято плешива глава блестеше над разрошената коса отстрани, отвори очи и седна. Гърдите му бяха космати като ръката. Гърдите му висяха над корема. Сиг беше готова да затвори очи. Някак си не си бе представяла това.
— О, Боже! — успя да каже само тя, като ехо на сестра си.
— Какво правите с майка ми? — попита Брус настоятелно.
— Мисля, че се нарича „традиционен“. Или тук, в Щатите, го наричате „мисионерски“?
Филис също отвори очи.
— Е, с това започна наистина… — включи се тя.
Шарън вдигна двете си ръце, сякаш за да се предпази от удар.
— Получихме повече информация, отколкото ни е нужна! — извика тя и потрепери.
— А кой ви е карал да се интересувате? — попита Филис. Надигна се и стана ясно, че тя също е гола. Сиг забеляза дантелената коприна, захвърлена край леглото.
Брус извърна лице и издаде гърлен звук:
— Боже! Кой би си помислил, че мама е като… като… Луиз Брукс в „Кутията на Пандора“!
Сиг грабна един халат от стола край леглото и го хвърли на Монти, докато майка й се опитваше да закрепи завивката под мишниците си. Всъщност на Сиг й се гадеше, но трябваше да издържи. Мина по килима и застана край нощното шкафче. Вдигна годежния пръстен, който бе оставен там и го задържа на светлината. Блестеше, несъмнено, но сега, когато се вгледа по-внимателно, без усилие видя, че цветът не е какъвто трябва — вместо белите отблясъци на съвършения камък, повърхностите отразяваха цветовете на стаята.