„Мила Сигорни,
Шарън винаги ще живее в хаос, но Брус най-накрая се спря на нещо. Тод ще го цени. Двамата са подходящи един за друг. Безпокоя се за теб, обаче. Сиг, ти не знаеш кое е важно, нито пък къде да го откриеш. Не знам защо, но си мислеше, че носиш отговорност за мен, за баща ти, за брат ти и сестра ти. Може би смяташ, че си отговорна и за дупката в озоновия слой. Осъзнай се. Време е да престанеш да спасяваш семейството си, включително и мен, и да се погрижиш за себе си. Виж кои са истинските ти приятели. Всички ние ще се оправим. А ти?
Съветът ми е да бъдеш по-търпелива и да носиш по-къси поли.
Междувременно, заминавам с Монти. Не се ядосвай и не ме търси. Ще се оправим някак, обещавам. Обичам го, той също ме обича. Аз съм щастлива, Сиг. Желая ти същия късмет.“
Сиг се върна във всекидневната, отвори уста, за да каже нещо, после смачка бележката и се разплака.
— Какво се е случило? — попита Пол, който стана и тръгна към нея. — Сиг, какво има?
Тя го погледна.
— Майка ми е избягала с Монти, търсача на богатства. А тя няма нищо. — Сиг заподсмърча. Звуците бяха силни, смущаващи, но тя продължаваше да плаче, сякаш сърцето й се късаше. Пол я прегърна.
— Как така избягала? — попита Брус. Сиг му подаде смачканата бележка. Брус я прочете бързо. — Хайде, Силвия, сигурно е долу във фоайето и бъбри с портиера. Да я доведем.
Госпожа Кац стана неохотно, с чантата в ръка и тръгна с Брус.
Пол пусна Сиг и тя отиде в кухнята, за да избърше очите си и да се оправи. Може би майка й блъфираше?
Облегна се на плота и се опита да се овладее. В този момент дойде Пол и застана пред нея.
— Добре ли си? — попита я той. Беше много близо. Сиг долови аромата на мек сапун и нещо друго, също толкова приятно.
— Ще се оправя — отвърна тя, но отново се обля в сълзи и почти машинално направи крачка напред и зарови глава в рамото му. Този път Пол я прегърна по-силно и я притисна към себе си.
— Аз съм виновен за всичко — каза той. — Казах ти, че чух някои лоши приказки за Дънлийд. Трябваше да го проуча по-добре. Бих могъл да…
— Знаел си какво е наумил?
— Не. Разбира се, че не. Знам обаче, че тя се чувстваше зле, след като той си отиде. Тъкмо затова исках да я разсея.
Сиг вдигна глава от рамото му и го погледна. Пол се наведе и започна да я целува и, за момент, електричеството, което преля от неговите устни в нейните, замъгли сетивата й, заличи мислите й. Отдавна не я бяха целували така — или може би никога. Устните на Пол бяха изненадващо меки, но въпреки това я целуваше твърдо, като с лявата си ръка държеше брадичката й. Без да мисли, Сиг вдигна ръка и улови дланта му в своята.
След това си даде сметка какво прави. Целуваше отхвърления кандидат на майка си и й харесваше! Отдръпна се и отблъсна Пол — рязко.
— Какво правиш!? — попита го тя.
— Очевидно е, струва ми се — сви рамене той. Улови ръката й. — И искам да го направя пак. Мисля, че мога да подобря първата версия.
— Но…
Пол извади носна кърпа и започна внимателно и нежно да бърше сълзите й.
— Сиг, ти си много красива. И много умна. Освен това обаче си глупаво момиче.
— Не съм момиче.
— За мен си. Не забравяй, че съм по-възрастен. Много по-възрастен. — Усмихна й се, но около очите му имаше някаква тъга. — Надявам се да не е прекалено. Трябва да прецениш ти. — Избърса очите й и поклати глава. — Това не влизаше в плановете ми. Никак. Все едно, за мен ти си едно много добро момиче и жена. — Замълча. — За щастие аз обичам глупавите момичета. И истинските жени.
Протегна ръка към рамото й, но въпреки топлината, която я обля при докосването му, тя се отдръпна.
— Майка ми — изграчи Сиг. — Ти ухажваш майка ми.
— Сега разбра ли какво имам предвид? — попита Пол и се усмихна пак. — Майка ти никога не е проявявала интерес към мен. Разказа ми всичко за Монти, както и колко го харесва. Аз, на свой ред, се интересувах единствено от теб.
— Какво? — Сиг чу едновременно изявлението и миналото време. Едното я изпълни със странен копнеж, а другото — с болка. — Интересуваше се? Преди?
Пол протегна ръце и леко я притегли към гърдите си. Този път Сиг не се възпротиви.
— Виждаш ли какво глупаво момиче си? — попита я утешително. — Помниш ли цветята, които изпратих в „Пиер“? Бяха за теб. Когато не им обърна внимание, реших, че съм прекалено стар, за да се надявам.
— Интересувал си се от мен? — попита Сиг още веднъж, защото не смееше да повярва. — Имам предвид… и сега?