— Чух се с мама — каза Сиг на Шарън и Брус след това, когато установи едновременна връзка с тях по телефона от офиса. Нямаше причина да не поговори — и без това не беше в състояние да свърши никаква работа. Главата й бе пълна с планове, а сърцето — с надежди. Сантименталната Сигорни, помисли си.
— Къде е тя? — попита Шарън.
— Къде е Монти? — поинтересува се Брус. — Ще го открия и ще го удуша.
— Остави това — каза Сиг. — Сега той ти е пастрок и е фрашкан с пари. Има офшорни сметки на Кайманските острови. Тук може и да няма кой знае каква репутация, но всъщност е много богат човек. — Сиг се изкиска. — Така или иначе, не това е важната новина.
— Това не е важната новина? — възкликна Брус.
— Коя е тогава? — попита Шарън.
— Е, утре ви каня на малко тържество.
— О, не! С третокласните клиенти ли? Поредното проклето коледно парти! — изпъшка Брус.
— Не. Става дума за сватбата ми.
Шарън се изсмя.
— Стори ми се, че каза „сватбата ми“.
— Каза го — обади се Брус спокойно. — Значи Пол Кушинг събра кураж, предложи ти и ти се съгласи?
— Откъде знаеш? — попитаха Сиг и Шарън едновременно.
— Знам, защото имам сетива за нюансите — отговори Брус. — Браковете се носят във въздуха като таванския грипен вирус. Е, с Тод също мислим за нещо такова.
— Шегуваш се! — възкликнаха Шарън и Сиг едновременно.
— Не се шегувам. Изглежда сезонът е подходящ за това.
— Не и за мен — обади се Шарън мрачно.
— Е, щастлива съм заради мама и заради Монти — каза Сиг. — Щастлива съм заради теб и Тод. Значи ще дойдете утре, нали? Церемонията ще бъде в кметството.
— Идвам — отговори Брус.
— И аз — каза Шарън. — С децата. Шаферка и приносител на пръстена. Подари ли ти голям пръстен?
— По дяволите, говориш като мама! — сопна се Сиг на сестра си.
— Не. Това не може да се случи изобщо — възрази Брус. — А… Сиг, имаш ли нужда да ти помогна с косата?
Сиг се засмя и затвори. Чакаха я толкова неща — документи, телефонни разговори, подготовка за сватбата. Докато всичко това се случваше, сякаш за едно денонощие бизнесът й се бе раздвижил. Монти й бе възложил да управлява някои негови инвестиции, а едновременно с това, странно, както Бърнард Кринц, така и Силвия Кац също бяха решили да й поверят парите си. И сякаш всичко това не бе достатъчно, ами Пол Кушинг бе оставил в нейни ръце значителния попечителски фонд на Уенди. Всичко това обаче щеше да почака до следващата година. Сиг стана и изключи компютъра. Трябваше да си тръгне рано, за да се подготви за сватбата. След това с Пол щяха да прекарат една седмица заедно, като меден месец.
Двайсет и две
Сега Брус не се въртеше около Филис, а около Сигорни. Най-накрая направи крачка назад и въздъхна удовлетворено.
— Така. Напомня ми един стар филм, в който Жан Маре трябваше да намери по-красива жена от покойната си съпруга. И единствената се оказа негова дъщеря! — Брус обичаше да преувеличава, но Сиг знаеше, че се радва за нея и го обичаше. Вместо да го укори, стана и го целуна. — Нима се намираме във френски филм? — продължи той. — Сиг, Катрин Деньов ли си ти? — Не спря, за да си поеме въздух. — Ти си абсолютно невероятна. — Сиг се усмихна и му повярва. — Само чакай да ти оправя червилото. И не целувай никого.
Сиг беше със сватбената рокля от „Бергдорф“ и, странно, не се чувстваше никак нелепо с нея. Защото я носеше за Пол, а, както й бе казал той, когато обичаш някого, всичко е възможно.
Дори бе решила да вземе и воала. Сега не се чувстваше като майка на младоженката. Пол — по-възрастен, влюбен, по-опитен — я караше да се чувства млада. Не се чувстваше прекалено възрастна, прекалено натруфена, прекалено неестествено, прекалено каквото и да било. Чувстваше се прекрасно — усещаше най-красивото в себе си.
Не се изненада, когато погледна в огледалото и видя, че Брус е прав. Очите й блестяха, косата й изглеждаше великолепно, роклята й стоеше съвършено. Не я интересуваше, че сватбата ще е само в кметството и че нямаше да има други гости, освен Брус, Тод, Шарън, Барни, децата, Уенди и госпожа Кац. Това бяха хората, които искаше да види край себе си в този момент — тях и Пол.
Разбира се и майка й. Щеше да се радва, ако Филис и Монти бяха дошли. Сега обаче бе разбрала — ако майка й бе изпитвала същото към Монти, просто бяха допуснали много сериозна грешка, като се опитваха да й попречат. Сиг твърдо вярваше, че ако Пол нямаше пукнат цент, пак не би се поколебала да отиде с него в кметството. Очакваше с нетърпение всички малки неща в бъдещия им съвместен живот — готвенето на вечерята, помощта за Уенди, филмите, които щяха да гледат заедно, нещата, които щяха да си кажат. Сантиментална или не, надяваше се майка й да се чувства поне наполовина толкова погълната от Монти, колкото тя от Пол. Надяваше се меденият месец на майка й на Кайманските острови да е поне наполовина толкова хубав, колко седмицата, която щяха да прекарат с Пол тук, в апартамента й — той го бе купил и го бе записал на името на двамата. Сега и тя щеше да получи своята торта и да я изяде. Искаше й се майка й да не получи само трохите.