Кажи ми нещо, което не знам, помисли си Филис, а жената не преставаше да говори. Къде беше помощта или отстъпката в цената, за които бе споменал Барни? Типично. Барни Голямата уста. Филис в никакъв случай нямаше намерение да иска от тази жена каквито и да било услуги.
— Както и да е — каза жената, — не желаете ли да си вземете и билет за връщане?
— Няма да се връщам! — почти извика Филис. — Дойдох тук само защото Айра искаше. Той почина! Защо да стоя повече? — Веднага разбра, че е казала повече, отколкото трябва. Боже! Още малко и щеше да започне да разказва биографията си на непознатите в автобуса. Потенциалното унижение на самотата беше като ритник по гордостта й. Пое дъх. Щеше да отвърне с единственото си оръжие — езика.
— На кого му е притрябвало да живее на място, където всеки говори, а всички са глухи и не слушат? Никой не е роден тук, тук хората само умират. Фу! Тук нищо не е пуснало корени, освен дърветата. Мразя Флорида.
— Аз съм родена в Гейнзвил — отвърна по-младата жена. — Обичам Флорида. Особено Маями.
Филис скръсти ръце.
— Как можете да обичате град, чийто най-известен рок състав се нарича „Умрелите немски туристи“? — попита тя.
Снизходителната млада жена се оживи.
— Ами… насилието се отразява зле на бизнеса ми…
— Не се отразява добре и на немските туристи — прекъсна я Филис. — Но оцелелите лесно могат да те накарат да станеш убиец. А пенсионерите! — Филис обърна очи към тавана. — Не харесвах никого от тези хора, когато живееха в Ню Йорк и бяха важни и напористи. Не мога да разбера защо трябва да ги харесвам сега, когато не правят нищо по цял ден и продължават да са напористи.
— Флорида е хубаво място за възрастните хора. Климатът е добър и…
— Наричате деветдесет и девет процента влажност добър климат? — прекъсна я Филис. — В сравнение с какво? Джакарта? Трябва да видите каква градина от плесени е поникнала на зимното ми палто! И още нещо: кой казва, че хората на една и съща възраст трябва да стоят заедно? Аз не искам да съм с тях. Това е възрастово гето. Това не е чакалнята на Бога, а фоайето на Ада. Слонско гробище. — Филис се изпъна в целия си ръст. — Е, аз не съм слон. Аз съм нюйоркчанка.
Служителката я изгледа хладно.
— Ню Йорк е опасен град. Особено за сама възрастна дама. — Започна да се държи сякаш Филис беше глупава, трепереща развалина.
— Искате да кажете, че според вас съм неспособна да се грижа за себе си?
— Ммм… не. — Вещицата повдигна вежди. — Разбира се, че не. — Каза го с искреността на медицинска сестра, която уверява пациент, че няма да го заболи.
Защо хората под петдесет си мислят, че могат да разговарят с една по-възрастна жена така, сякаш е изкуфяла? — питаше се Филис. Ожесточи се още повече.
— Вижте, дайте ми билета и толкова. Първа класа. Ако имам нужда от лоши съвети, ще се обърна към децата си.
Филис зачака да се отпечата билета. Утешаваше се с мисълта, че това момиче някой ден също щеше да навлезе в критическата. След четирийсет и пет години щеше да скубе косми от полегатата си брадичка — ако все още е в състояние да я види и ако все още може да координира ръката си, за да държи пинсетата.
— О… — изгука младата жена, когато й подаде билета. — Там са вашите деца. Това е друго нещо. Сигурна съм, че ще ви се зарадват.
— Голямата ми дъщеря е преуспяващ борсов посредник. Има фантастичен апартамент край Сентрал Парк. Синът ми, най-младият, е предприемач. — Филис замълча за миг. Не можеше да пропусне Шарън. — Средната ми дъщеря има две чудесни дечица.
— При кого от тях ще отседнете? — попита служителката.
— Сигурна съм, че ще се скарат при кого да отида — каза й Филис. — Веднага щом научат, че пристигам.
— Не знаят ли?
Филис поклати глава.
— Изненадата е съществена част от изкуството на войната. — Малко зад нея госпожа Кац се задави. — Силвия, да не би да си…
— Искате ли това? — прекъсна я грубо служителката.
Филис грабна билета от ръката й и поклати глава.
— Разбира се. Просто отсега нататък се постарайте да показвате повече уважение към възрастните. Остеопорозата очаква и вас.
Филис стана от стола, обърна се и се отдалечи.
Четири
— Кой ще вземе мама от летището в сряда? — попита Шарън. Братът и сестрите бяха у най-голямата, но най-много говореше Шарън. Беше едра жена, макар че дланите и стъпалата й бяха фини — почти ненормално тънки. Очите й, заровени сред месестите бузи, бяха в същия тъмнокафяв цвят като непосребрените участъци от косата й и нервно се стрелкаха насам-натам. От два часа и половина се тревожеше за летището.