Нора остана изненадана от искането му. Мечката, която живееше в пещера ѝ преподаваше добри обноски?
Това да не беше някаква шега?
– Чакам – каза той нетърпеливо.
Нора се вгледа свирепо в него и арогантната му стойка, която настояваше тя да се държи любезно, без това да се отнася за него.
– Добре тогава – отвърна упорито, отказвайки да му достави удоволствие, задето я е поправил. – Ще го направя сама.
Или поне така си мислеше. Това, което бързо научи, след като се опита да се качи на седлото, бе, че кобилата имаше навика да се премества всеки път, когато понечваше да я яхне. Опита няколко пъти и винаги конят се дръпваше настрани.
– Оу! – извика Нора, когато кракът ѝ се изтръгна от стремето и тя отново се озова отстрани на кобилата, докато проклетото животно я гледаше с радостни очи.
– Имате ли някакъв проблем? – попита Юън.
– Не – побърза да го увери тя, като уви полата около себе си, за да опита отново. – Никакъв проблем.
Само ако можеше да накара животното да стои на едно място. Нора опита отново. Този път конят се мръдна в най-неподходящият момент. Тя загуби равновесието си и падна върху прашната земя. Полите ѝ се вдигнаха, разкривайки краката ѝ пред очите на Юън, а това я накара да се почувства толкова унизена.
Той бързо отиде при нея, като дръпна буйната кобила настрани от нея.
– Нарани ли се, девойче?
Нора издърпа полите си надолу, за да се покрие.
– Нищо повече от достойнството ми. Може да си сигурен в това.
За нейна изненада, той ѝ помогна да се изправи и внимателно изтърси праха от полите ѝ.
– Нямах намерение лошото ми настроение да се превърне в причина за нараняване. Ето… – каза той, вдигна я, сякаш изобщо не тежеше и я постави на гърба на кобилата.
Напълно онемяла от обрата в действията му, тя го наблюдаваше мълчаливо, докато се връщаше обратно към коня си. Прехвърли единия си крак над гърба му с такава лекота, която я накара да изпита истинска завист. Без никакво усилие се намести на седлото и се наведе напред, за да вземе люлеещите се юзди, които бе изпуснал, когато ѝ се притече на помощ.
Защо неговият кон стоеше спокойно, докато нейният подскачаше наоколо и я злепоставяше? Но това, което я впечатли най-силно, беше начинът, по който Юън изглеждаше върху мощния буен жребец, докато го напътстваше с лекота. Седеше уверено в седлото си и излъчваше сурова мъжествена аура, която накара бузите ѝ да се зачервят и причини странно туптене в гърдите ѝ.
Дори неподдържан и полупиян, бе един невероятно красив мъж и тя не можеше да се сдържи и да не се запита как би изглеждал след баня, обръснат и с нови дрехи.
Със сигурност, би бил смайващ.
Може би, все пак, състоянието му бе дар от бога. Начинът, по който бе облечен ѝ припомняше, че изобщо не прилича на типа мъже, които харесваше. И че е невъзпитан, колкото бе възможно за един мъж. Не притежаваше маниери и изтънченост. Но това, което наистина му липсваше в личен план, той компенсираше с външния си вид.
Нора!
Тя се скастри наум. Какво ѝ ставаше? Държеше се като прислужницата на майка си, която винаги търчеше след всеки достатъчно красив мъж, без да я е грижа за чувствата му или последиците от действията ѝ.
Нора се интересуваше от това какъв е мъжът отвътре. Можеше да е красива гледка за очите, но ако вътрешно се криеше отровна змия, бе по-добре да го отхвърли, отколкото да го приветства в прегръдката си.
През целия си живот бе живяла според този девиз и никой, дори Юън МакАлистър, нямаше да промени това.
Без да я поглежда, мъжът изцъка с език и конят му потегли напред.
За пореден път Нора бе скептично настроена към действията му, докато той и конят му пресичаха скалистата земя, където всяка крачка можеше да изложи на опасност както човека, така и животното.
Щяха да са късметлии, ако и двамата не си счупеха врата!
– Ако смяташ, че възнамерявам да тичам в галоп след теб, не си познал, Юън МакАлистър – каза тя, въпреки че знаеше, че той не може да я чуе.
Може и да беше лорд „Арогантност“ на кон, но тя не беше чак толкова лекомислена с живота си. Всъщност искаше да стигне до Англия невредима.
Затова пришпори кобилата си напред, яздейки внимателно в тръс през покрития с мъх терен.
Когато стигна края на поляната, Юън се спря и я изчака, с ръка, свита в юмрук върху бедрото си. Конят се напрягаше неспокойно срещу мундщука6, в желанието си да продължи да тича, но стопанинът му го държеше под контрол.
Ако съдеше по изражението на лицето му, бе ѝ много ядосан.
– Витаем в облаците, така ли? – попита остро.
– Не! – отвърна Нора превзето. – Просто се упражнявам да те дразня и по изражението на лицето ти бих казала, че се справям добре. Майка ми винаги е твърдяла, че всяка цел си заслужава да бъде усърдно преследвана.