Повечето жени се чувстваха застрашени от височината му и намръщеното му изражение. Беше достатъчно да изгледа някоя девойка за кратко, за да я накара да бяга в обратната посока или по-лошо – да я накара да се кикоти срещу него. Ненавиждаше кикотенето. Нора никога не се кикотеше. Смехът ѝ бе приятен. Успокояващ.
И тогава тя започна да си тананика. Юън дръпна юздите на коня си и се вгледа в нея.
Тя се спря за момент и го погледна с големите си очи.
– Защо ми се мръщиш сега?
– Ти си безкрайно приятна. Как може да стоиш там и да си толкова щастлива за нищо?
– Със сигурност е по-добре от това да съм тъжна за нищо. Не си ли съгласен?
Той се скова от намека ѝ.
– Всъщност ми харесва да съм тъжен за нищо. Открих, че ми приляга.
– Усмивка би ти отивала повече. Майка ми винаги казва, че усмивката е украса за лицето.
– А аз винаги казвам че лицето, както и тялото, е по-добре да е голо.
При тези негови думи, бузите ѝ се зачервиха.
– Винаги ли говориш толкова свободно?
– Мисля, че каза, че изобщо не говоря.
Лицето ѝ грейна с дяволито задоволство. Тя се наслаждаваше на словесния им дуел и въпреки че не искаше да го признае, част от него харесваше това.
– Ти със сигурност си интересна противоположност – отбеляза тя, – признавам. Образец на противоречия.
– Как така?
– Живееш в пещера, което предполага груб маниер и в същото време си се уверил да осигуриш удобствата на дома. Едновременно се държиш грубо с хората и се отнасяш мило с животните. Какво ще кажеш за това?
– Ще кажа, че си прекарала прекалено много време, мислейки за мен.
Точно както той бе прекарал прекалено много време, мислейки за нея и начинът, по който бризът развяваше русата ѝ коса, която се показваше изпод воала ѝ. Начинът, по който извивката на устните ѝ изглеждаше влажна и подканваща. Устни, които със сигурност биха били меки като листенцата на роза. Устни, които биха били като рая…
Той се отклони от посоката, в която мислите му бяха поели. Последният път, когато си бе помислил нещо толкова глупаво, скъпо бе платил за това.
Както и Киърън.
– Харесва ли ти да живееш сам? – попита го тя внезапно. – Не съм сигурна дали би ми допаднало, или не.
Преди да може да отвърне, тя добави.
– Разбира се, говоря толкова много, че най-вероятно си мислеш, че мога да поддържам разговор със себе си достатъчно дълго, сякаш никога никой не ми е липсвал.
Против волята си, той се усмихна. Нора ахна.
– Това усмивка ли беше?
Той прочисти гърлото си.
– Кое да е било усмивка?
– Странната извивка на устните ви. Сещаш се, тази, на която ъгълчетата всъщност се извиват нагоре, а не надолу.
Едва се сдържа да не се усмихне отново.
– Не знам за какво говориш.
Не свърши работа. Тя се отпусна назад с доволно изражение, красящо красивото ѝ лице.
– Имате много приятна усмивка, милорд. Може би е по-добре да криете усмивките си. Тяхната рядкост, ще ги направи още по-ценни. Затова дълбоко ще ценя тази, докато спечеля друга от вас.
Тя бе най-странната жена, която някога бе срещал. Доста луда в интерес на истината. Продължи да бърбори, а той осъзна, че я слуша въпреки волята си. Наслаждаваше се на ритъма на гласа ѝ, мекия и тих тембър. Имаше нещо успокояващо около звука и факта, че тя не очакваше да разговаря с него, а просто бе доволна, че може да бърбори сама. Но това, което най-много го притесняваше, бе страстното желание, което бе събудила в него.
Преднамерено се държеше настрана от жените. Достатъчно бе лъган, за да му стигне за цял живот, и се бе заклел много отдавна да не допуска друга жена в сърцето си. И затова бе държал всички жени на разстояние. Както физически, така и душевно. Не бе примамван от никоя от тях след Айзобел. Но нещо в Нора го караше отново да изпитва копнеж. Искаше му се да я целуне. Да ѝ се наслади. И което бе по-лошо, пожела да я държи в прегръдката си и да ѝ позволи да прогони самотата, която живееше в него. Що за странни мисли бяха това? Нямаше нужда от утеха. Той бе доказал това. Не заслужаваше утеха след стореното от него. И въпреки всичко на него му харесваше да е в присъствието на Нора. И преди да се осъзнае, бяха стигнали Леналор. Поне тук можеше да потърси малко спокойствие от дамата до него и смущаващите мисли, които тя пораждаше.
– Какво необикновено място – каза Нора, когато влязоха в малкото село. Отдавна се беше мръкнало и повечето хора се бяха прибрали за нощта. Светлината на огъня можеше да се забележи през процепите на вратите и отворените прозорци, които подминаха. – Не е много голямо – продължи тя, – но все пак е безопасно и ще свърши работа.