– Вторник?
Сорша поклати глава.
– Не, милейди. Днес е годишнината от смъртта на Киърън. Това е денят, в който брат му Локлан излезе да го търси и намери меча и плейда му да лежат на брега на езерото.
Нора се вцепени от думите ѝ.
– Юън е удавил брат си?
Сорша се отдръпна намръщено.
– Какво ви кара да мислите това?
– Чух слухове, че Юън е убил брат си.
– Не, милейди. Киърън се самоуби, защото Юън избяга с жената, която и двамата обичаха. Бях там, когато Киърън научи, че Юън и Айзобел са избягали. Не можеше да повярва, че бе изгубил своята дама заради брат си. С разбито сърце, той съобщи на семейството си, че има нужда да остане сам известно време. Юън навярно бе преполовил пътя до Лондон, когато брат му отне живота си.
Нора се намръщи на последната част от изреченото.
– Почти до Лондон?
– Да, отиваха при лелята на дамата. Предполагаше се, че тя ще ги подслони. Само че беше лъжа, която дамата бе казала на Юън, за да я заведе до Лондон, за да се срещне със своя любим. Бедният младок бе съсипан, когато тя го напусна.
На Нора ѝ прилоша от новината. Нищо чудно, че мъжът бе толкова ядосан, когато му бе отправила предложението си.
– О, Сорша, такава съм глупачка.
– Защо така?
– Помолих Юън да ме заведе в Лондон, за да остана при леля си, за да избегна брак с мъж, който презирам.
Сорша остана с отворена уста.
– Не знаех – Нора побърза да увери жената. Чувстваше се ужасно заради това. – Не мога да повярвам, че от всички дни, му го казах точно днес. Сега поне знам, защо изглеждаше така, сякаш иска да ме удуши.
Нищо чудно, че бедният мъж лежеше пиян в леглото си. Сигурно бе правил всичко по силите си, за да забрави болката, която бе причинил на брат си. Нора желаеше да може да поправи това, което бе сторила. Искаше ѝ се да може да върне назад времето и да осъществи плана си във всеки един ден, но не и този.
Само ако знаеше…
Сорша прочисти гърлото си, когато Юън тръгна обратно към тях. Очите му все още бяха червени, но по-ясни отколкото, когато бяха започнали това пътуване. Вървеше с изправен гръб, като горд мъж. Все пак тъжната мъка в очите му издаваше вътрешната болка, която изпитваше. Болка, която тя бе увеличила, без да подозира. Тъкмо ги подмина, когато Нора го извика.
– Юън? – той се спря, за да я погледне. – Може ли да поговорим?
Сорша се оттегли, когато МакАлистър се приближи до нея.
– Имаш ли нужда от нещо? – попита той дрезгаво.
– Аз… – Нора преглътна, опитвайки се да измисли какво да му каже.
Извинявай звучеше някак си абсурдно и слабо, като се има предвид какво му беше сторила днес: спомените, които без да подозира бе извадила наяве.
– Благодаря – каза тя тихо. – Наистина съм ти благодарна, че ми правиш тази услуга, въпреки че не си длъжен. Беше много мило от твоя страна.
Нора се надигна на пръсти и го дари с бърза целувка по бузата, преди да се отправи към къщата. Юън остана онемял от действията ѝ. Нима му бе благодарила? Беше го целунала. Не знаеше кое го шокира повече и не можеше да разбере какво бе предизвикало и двете ѝ действия. Тази девойка, със сигурност, беше странна. Особена и странна. И все пак, донякъде бе очарователна, най-вече когато устата ѝ беше затворена.
Смаян от нея, той последва жените в къщата. Ейнъс вече бе седнал на дървената маса в средата на стаята, пълнейки големи бокали с ейл. Без да сяда на някой от петте стола, Юън взе своя бокал и го пресуши на един дъх, след което се оригна шумно. Поставяйки го на масата, за да бъде отново напълнен, той видя ужасеното изражение на Нора, докато сядаше на стола до Ейнъс.
– Не мисля, че съм виждала някога мъж да изпива съдържанието на чашата си на един дъх – каза тя с укоряващ тон. – Ако продължаваш така, ще се напиеш за броени минути.
– Повярвайте ми, ще ми отнеме повече от няколко минути – той се присмя на предупреждението ѝ, след като издърпа един стол и седна.
Кимна на Ейнъс, който напълни бокала.
Сорша им приготви резени от печена шунка с праз и лук. По навик Юън не обърна внимание на храната и продължи да пие. Също така правеше всичко възможно да пренебрегва дамата, която седеше срещу него. Нещо, което се оказа невъзможно. Всичко, което можеше да види, бе как светлината от огъня си играеше в русата ѝ коса. Начинът, по който сенките танцуваха върху меката ѝ кожа. Деликатното изящество на ръцете, които използваше, за да нареже храната и да я изяде. Нора бе чиста елегантност. И това го караше да копнее за нея. Не каза нищо друго за пиенето му, а си говореше със Сорша.
– Много мило от ваша страна, да ни нагостите, мила госпожо. Извинявам се, че пристигнахме, без да предупредим.