Пивоварят изсумтя.
– Не се притеснявай, момче. От това, със сигурност, има още много.
Юън бавно се изправи.
– Той няма нужда да пие повече ейл – отвърна Нора, обръщайки се към Ейнъс. – Нуждае се от хубава баня и почивка.
– И коя си ти, че да ме поучаваш какво мога и не мога да пия?
За момент тя обмисли какво да му отговори и изрече единственото нещо, което той не можеше да оспори.
– Аз съм твоя отговорност.
За част от секундата върху измъченото лице на Юън се изписа шок.
– Моля?
– Аз съм твоя отговорност – каза му тя – и не може да ме пазиш, ако си прекалено пиян. Доста съм сръчна и мога да се забъркам в какво ли не, докато ти си в безсъзнание. Затова, разбираш ли, моя работа е да те поучавам колко ейл може да изпиеш.
Нора наблюдаваше как мускулите на челюстта му се стягат. Той погледна към възрастния мъж до него.
– Ейнъс, донеси ми брадва.
Пивоварят се отдалечи за брадва, както му бе заповядано.
Думите му я притесниха. Особено когато бяха изречени с гняв и решителност.
– Брадва? Защо ти е брадва?
Очите му искряха.
– Ще се погрижа за това, което е моя отговорност, за да не ме тормози повече.
Тя преглътна шумно.
– Как ще се погрижиш за мен?
– Ще отрежа главата ти и ще погреба тялото ти отзад.
Тя се отдалечи от него, несигурна дали той го мислеше, или не. Лицето му бе непоколебимо и строго.
– Шегуваш се, нали?
– Може би. Но ако не ме оставиш на мира, жено, ще разбереш от първа ръка, защо предпочитам да живея сам.
Ейнъс се върна с брадвата. Юън я грабна от ръцете му, подаде му празната стомна и я дари с презрителен поглед.
– Заведи я вътре, за да довърши вечерята си, Ейнъс. Ще се върна по-късно.
– Къде отиваш? – попита Нора.
Той не отвърна нищо. Просто се запъти към гората.
– Оставете го сам за малко – прошепна Ейнъс. – Ще поработи върху част от гнева си.
– Как?
– Като цепи дърва. Имам достатъчно, за да се погрижа за цялото село през най-студените зими. Но го успокоява, затова не казвам нищо. Елате, милейди, нека да влезем, за да се изсушите.
Нора го последва обратно при Сорша в старата им, но уютна къща.
– Къде е Юън? – попита тя, докато почистваше стомната му.
Ейнъс свали шапката си и я закачи до вратата.
– При дървените трупи.
Сорша въздъхна.
– Горкият младеж. Ако продължава така, ще можем да си построим замък.
Нора се върна на мястото си.
– Винаги ли е толкова ядосан?
– Той е мъж, който страда, милейди – отвърна Сорша тихо, като се върна на масата, за да прави компания на Нора. – Забравил е как да живее по друг начин. Забравил е как да изпитва каквато и да е радост.
– Помниш ли, когато беше момче? – попита Ейнъс, който също седна на мястото си.
– Да – Сорша се усмихна и изчисти масата пред себе си с чист парцал. – Беше толкова щастлив младеж. Преди ставаше сутрин и слизаше по стълбите с въпроса „Къде е моят Киърън?” – усмихвайки се на Нора, Сорша разясни думите си. – Мислеше си, че притежава брат си. И Киърън, нека бъде благословен, много рядко излизаше извън нерви край него. Не мисля, че някога съм ги виждала разделени.
– Докато не са се влюбили в една и съща жена – въздъхна Нора.
– Да. Айзобел беше зла – каза Ейнъс. – Настрои ги един срещу друг, за да получи това, което искаше. Не се съмнявам, че дяволът има място в ада, запазено специално за нея.
– Ейнъс! – възкликна Сорша. – Мери си приказките пред дамата.
– Извинявам се – промърмори той. – Но е истина.
Нора продължи да се храни тихо, докато си мислеше за самотния мъж в гората. Какво би било да живее с такава вина? Не можеше да си го представи. След като приключи с вечерята и смени дрехите си, тя излезе навън, за да намери Юън. Зад къщата имаше малка пътека, която водеше към гората. Не ѝ отне много време да го открие. Дори от разстояние можеше да го чуе как сече дърва. Това, което не очакваше, бе да го намери без риза. Тялото му бе огряно от лунната светлина, която го караше да блести.
Той бе красив. Мъжествен. Силен.
Веднага, щом я видя, направи точно това, което тя очакваше. Изруга. Изглежда, това бе единственият поздрав, с който щеше да я посреща.
– Освен ако не си дошла да ми донесеш още ейл, ти препоръчвам да се прибереш вътре.
– А ако идвам, за да се извиня?
Дори не спря за момент, когато замахна с брадвата.
– Не съм в настроение да слушам.
– Дори да е така, аз съм в настроение да се извиня. Просто исках да ти кажа, че съжалявам, че те въвлякох в проблемите си, след като е толкова очевидно, че твоите са много по-лоши.
Той освободи брадвата от цепеницата, след което отново я заби в дървото.
– Какво знаеш ти за моите проблеми?