Виктор, който бе най-близкото нещо до баща, държеше голяма, стара и дрипава чанта в лявата си ръка. Беше торба, която тя бе поправила по-рано днес. Сивата му коса стърчеше нагоре, сякаш си бе играл с нея, докато се опитва да докаже мнението си.
– Казвам да го нападнем в гръб. – Виктор погледна надясно и подаде чантата на мъжа до него. – Бейвъл, вземи този чувал. Ще го нахлузим на главата му и ще го удряме по нея, докато умре.
Бейвъл кимна в съгласие. Висок колкото нея, той бе музикантът в клана им. На двадесет и половина години, той беше само три години по-голям от нея, с черна коса и искрящи черни очи. Беше красив мъж, който винаги бе възприемала като брат.
– Мога да използвам чука си и ще го натоварим във фургона за минути – добави Лисандър.
Висок и страховит войн, той бе изпратен да бди над нея и да помага, ако се наложи.
– Или всички заедно може да го убиете – включи се Кат в дискусията им.
Тя погледна всеки един от мъжете. В уморените сиви очи на Виктор имаше някакъв нетипичен блясък, докато зелените очи на Лисандър искряха от нетърпение. Бейвъл извърна поглед засрамен. Пейгън се засмя гърлено, което накара останалите да се намръщят. Лисандър понечи да изрита обутите крака на Пейгън, но преди да го докосне, мъжът ги дръпна бързо, сякаш очакваше „приятелската” атака. Беше необяснимо как Пейгън успяваше да се движи толкова бързо и колко добре познаваше мислите и намеренията на останалите, понякога дори преди те самите да са наясно.
– Какво знаеш ти, жено? – попита Лисандър раздразнено, насочвайки вниманието си към нея. – Прекъсваш работата на мъжете.
– О, да – каза тя, като се засмя горчиво. – Убийството, в повечето случаи е мъжка работа, но ако си спомняш ни беше платено да отвлечем Юън МакАлистър, не да го убиваме. Замислял ли си се какво ще се случи, ако се върнем с трупа му?
Пейгън кимна едва доловимо, сякаш бе впечатлен от речта ѝ. Без да каже и дума, той погледна останалите, за да види как ще отвърнат.
– Имаш ли по-добър план? – попита Виктор.
За разлика от останалите съзаклятници, той уважаваше способността ѝ да разсъждава.
Кат кимна.
– Предлагам да го упоим.
– Подъл женски трик – изплю се Лисандър. – Предлагам да сме доблестни, като мъже.
Тя се изкашля.
– Ако го направите, ще го убиете. Мъж като него няма да тръгне кротко с вас. Ако го нападнете и той ще ви нападне.
Лисандър издаде неприличен звук, насочен към нея.
– Хайде, да приключваме вече. Кат, ти ще подготвиш фургона за него.
– Пейгън? – попита тя, обръщайки се към мъжа, който изглеждаше развеселен от спора. – Ти какво мислиш?
Гласът му бе дрезгав и плътен, като гръмотевица, която отекваше заедно с чуждия му акцент.
– Предлагам да не се намесваш в манипулациите на останалите, освен ако не си поканена. И за по малко са били прерязвани гърла.
– Ще се присъединиш ли тогава? – попита Лисандър.
Пейгън поклати глава.
– Не тая злоба към този мъж и нямам желание да се бия с него. Оставям вие тримата да се оправите с това.
Лисандър кимна рязко.
Катерина вдигна ръце, отказвайки се да продължи спора.
– Когато Юън МакАлистър умре и братята му пожелаят живота ви, искам да си спомните чий беше гласът на разума.
Щом Виктор понечи да тръгне с останалите, Лисандър го накара да остане.
– Издаваш прекалено много шум, Виктор. Ще е по-добре ако оставиш това на мен и Бейвъл.
По-възрастният мъж се съгласи с неохота.
Той се затътри обратно към огъня, където Кат стоеше с ръце на хълбоците и наблюдаваше малоумните мъже, които си тръгваха.
– Те са глупаци – каза тя под носа си.
– Хайде, Кат, не се ядосвай, защото не са те послушали.
– Не съм ядосана. Напълно съм спокойна. Виж.
При тези ѝ думи той се засмя, след което заедно с Пейгън ѝ помогнаха да почисти остатъците от вечерята им. Катарина изми чашите и чиниите, докато Виктор хранеше конете с остатъците. Пейгън седна обратно до фургона и остана там безучастен и тих. След известно време, Бейвъл и Лисандър се върнаха с празни ръце. И двамата бяха доста пребледнели.
– Е? – попита Виктор с нотки на страх и надежда в гласа си.
– Виждал ли си колко е едър? – ахна Бейвъл. – По-висок е дори от Пейгън.
Кат погледна към мъжа, който бе поне с глава по-висок от всеки друг, когото познаваше. Дори Лисандър беше пребледнял и Кат не знаеше за друго нещо, което да е успяло да обезсърчи бившия войн. Преживял Кръстоносните походи, Лисандър имаше железни нерви.
Досега.
– Убеден съм, че не искам да удрям този мъж – съгласи се Лисандър. – Със сигурност само ще го разяри.