Ако не беше размерът му и мъжествеността му, можеше да го нарече хубав. Но нямаше нищо хубаво или женствено в мъжа пред нея. Той бе въплъщение на неподправена мъжественост.
– Имаш ли нужда от нещо, девойче? – попита той.
Дълбокият тон на гласа му я накара да изтръпне. Нора преглътна и се опита да отговори само за да открие, че не можеше.
– Нещо не е наред ли? – попита той, приближавайки се към нея.
Нора изпищя, при мисълта, той да излезе от водата. Ако бе толкова повлияна само от гърдите и гърба му, тя изтръпна при мисълта как би реагирала при вида му буден и напълно съблечен. Когато лежеше вчера, гол, в леглото си, не изглеждаше толкова… Голям!
– Добре съм – отвърна тя, като се обърна и затича обратно към къщата.
Юън се усмихна, докато я наблюдаваше да бърза. Значи, девойката го бе хванала, докато се къпе…
Усмихна се още по-широко, когато тялото му мигновено реагира при мисълта, че тя го бе гледала. Имаше дързък и решителен поглед. Такъв, който не я бе накарал да се изчерви или изкикоти. Тя го гледаше като жена, която знаеше какво иска. Мисълта накара тялото му да се възбуди. Превърна кръвта му в лава. Представи си какво би било да вкара жена като нея в леглото си…
Тази мисъл бързо бе последвана от друга. Никога нямаше да я опознае. Не и по този начин. Дори и без обещанието към Кийрън, съществуваше малкият проблем, че тя бе обещана на друг. Веднъж вече бе отнел жена, принадлежаща на друг. Нямаше да направи тази грешка отново. Айзобел бе уверила Киърън, че годеникът ѝ, Роби МакДъглас, не се интересува от нея точно както бе убедила Юън, че брат му не я обича. Накрая Роби и Киърън бяха готови да жертват живота си за тази, отровна като змия, кучка. Докато брат му бе предпочел да умре, Роби бе водил вражда между двете семейства, която почти бе унищожила клановете МакАлистър и МакДъглас. Никоя жена не бе толкова ценна.
Нора принадлежеше на Раян.
Без значение какво изпитваше Юън към нея, щеше да я почете, сякаш вече бе съпруга на онзи мъж, а желанията му да вървят по дяволите.
Нора прекара остатъка от деня, избягвайки Юън. Нещо, което се оказа изключително трудно, след като напуснаха къщата на пивоваря и отново бяха на път към замъка на Локлан.
– Изключително си тиха, девойче, и това ме кара да се притеснявам за здравето ти. Сигурна ли си, че си добре?
– Много добре – побърза да го увери тя.
Прекалено много пъти ѝ бе задавал този въпрос.
Последното нещо, което искаше да му каже, беше, че той е причината, поради която тя не се чувстваше наред. Кой да предполага, че липсата на брада, ще придаде такава явна промяна на лицето му? Той вече не изглеждаше толкова странно или диво. Сега имаше някаква елегантна грация в чертите му. Аура на силен хищник. Защо мъж с такова спиращо дъха лице, би искал да го скрие под брада? Със сигурност, трябваше да има закон, който да забранява това престъпление. А тези негови широки рамене…
Бяха упадъчни. Силни. Следваха движенията му, като я разгорещяваха и изпълваха с желание, докато си представяше как прокарва ръка по гладката му кожа, как докосва черната му, като абанос, коса отново. Цял ден се опитваше да прогони тези картини от съзнанието си: гледката на голото му тяло, разположено върху леглото; звукът от плътния му смях; вкусът му от снощната целувка, която бяха споделили. И най-вече, видът му тази сутрин в потока.
Да, но бе трудно да се фокусира върху нещо друго, когато бе обсебена от такива палави неща. Поне не бе пил ейл тази сутрин, нито бе приел предложението на Ейнъс да вземе малко със себе си, когато тръгваха. Явно смяташе да остане трезвен, докато бяха заедно.
Това със сигурност беше добре.
Денят премина в тишина, докато не срещнаха търговец, който идваше по пътя срещу тях. Фургонът на мъжа бе препълнен с плат, кутии и бурета. Малък, набит кафяв кон, теглеше натоварената каруца, докато мъжът вървеше пред него, държейки юздите му. Той бе нисък, пълничък мъж, с нежни кафяви очи, който се усмихна и свали шапката си към тях. При вида на стоката му, сърцето на Нора заби лудо.
– Може ли да спрем? – попита тя Юън.
– Защо?
– Искам да разгледам. Моля те?
Юън спря търговеца с неохота и помогна на Нора да слезе от коня си. Правеше всичко възможно да не е рязък с нея, но не бе лесно. Дамата беше като сврака, чиято глава се обръщаше към всяко нещо, което намереше за привлекателно или интересно. Поне днес не го беше карала да спират, за да се занимава с цветя. Очакваше да вземе една от скъпите кожи, които бяха хвърлени върху фургона. Вместо това тя заобиколи от другата страна на търговеца, където имаше завързани четири лютни. Прокара ръка по тях, сякаш бяха най-ценният предмет на земята. Тръпка полази по гръбнака му, докато наблюдаваше милата ѝ ласка и се зачуди какво би било усещането, ако ръката ѝ се спускаше по гръбнака му.