Дълбоката нужда го разкъса, възбуждайки го толкова силно, че го накара да изпита болка. Той вдиша уханието ѝ, оставяйки се да го облее, докато ръцете ѝ докосваха неговите. О, усещането да държи тази жена в прегръдката си беше прекрасно. А вкусът ѝ бе още по-добър…
Нора усети ръцете на Юън около себе си. Почувства дъха му по врата си. Начинът, по който силните му длани водеха нейните по праговете и струните, за да ѝ покаже как да свири.
Тя се наслаждаваше на топлината му, докато мечтите за нейния измислен кавалер се изпаряваха. Изчезнал бе образът на русия менестрел9, а на негово място тя виждаше само лицето на мъж с измъчени сини очи. Мъж, който можеше да създава хубава музика с ръцете си.
Юън стисна зъби, докато се бореше с нуждата да зарови лицето си в извивката на шията ѝ. Загуби представа за времето, докато седеше там, а тя бе почти в скута му и прокарваше ръцете ѝ през поредица от акорди, за да я научи на една лесна песен.
– Знаеш ли думите към песента? – попита го тя?
– Да.
– Ще ме научиш ли и на това?
– Не, Нора. Нямаш желание да ме чуеш как пея, уверявам те. Казвали са ми, че крякането на жаба е в пъти по-добре от моето грачене.
– Не го вярвам. Бих желала да чуя как пееш.
Юън потръпна от идеята. Беше прекарал предостатъчно години с подигравките на братята си, за да се заблуждава, че има талант. Но докато го гледаше с поглед, тръпнещ в очакване, тя не можа да устои на молбата ѝ.
– Само ако се закълнеш, да не ми се смееш.
Нора погледна през рамо, за да види искреността в очите му. Кой би си помислил, че мъж като него ще се страхува от това някой да му се подиграва?
Че кой би посмял? По-добре да се присмиваш на дявола, отколкото на мъж като Юън МакАлистър.
– Обещавам, да не се смея.
Той изпя няколко думи и бързо доказа, че е бил прав. Звучеше ужасно.
Но тя не се засмя.
Само му се усмихна, докато научи достатъчно от песента, за да я запее сама.
– Имаш прекрасен глас, милейди – каза той с лек и нежен тон.
Тя не можеше да си спомни кога бе последният път, когато комплимент я бе карал да се чувства така приятно.
– Благодаря.
Юън я слушаше, като позволи на гласа ѝ да го успокои.
Преди да се осъзнае, той прокарваше пръстите си през косата ѝ.
Тя не възрази.
– Коя си ти наистина, Нора? – попита той тихо, докато галеше главата ѝ и се бореше с желанието да зарови устните си в голата ѝ шия.
Без съмнение кожата ѝ щеше да има вкус на мед, а леко соленият вкус само щеше да го накара да я желае още повече.
– Не мога да ти кажа това, Юън. Ще извикаш баща ми, ако го направя.
Той прокара пръстите си през косата ѝ към меката и нежна буза. Никога не бе усещал такава фина и гладка кожа. Бе прекарал дълго време без жена. Толкова време без спокойното освобождение на нежно тяло до неговото, че тръпнеше от желание да бъде близо до нея. И все пак не можеше да се насили да се отдалечи. Тя го примамваше по начин, по който никога не бе изпитвал преди. Беше на върха на езика му да я попита дали ще му позволи да я люби. Но той знаеше по-добре. Колкото и дръзка да беше, тя бе благородничка. Девица, чиято невинност се простираше дълбоко в нея.
Нора никога не бе познала докосването на мъж. Никога не бе научила за красотата, която носеше този момент, когато двама души бяха голи и преплетени, и двамата, намирайки утеха един в друг, когато достигаха върха на човешкото удоволствие.
Айзобел бе тази, която му показа това за първи път. Там, поне за малко, той се бе почувствал, сякаш беше нещо повече от забравения МакАлистър. Брейдън бе красивият. Локлан умният. Киърън бе чаровникът, а той…
Бе тихият. Този, който баща му щеше да погледне, докато си мърмори нещо под носа и да поклати глава.
– Не се знае какво ще излезе от него, Айлийн. Може би трябва да го замонашим и да ги оставим да се оправят с чумеренето му.
– О, говори по-тихо, преди да те е чул. Юън е добро момче и ще стане добър мъж.
– Той е слаб. Не виждаш ли как се кланя пред братята си. Дори на Брейдън, който е по-млад. Срамно е. Със същия късмет можеше да се роди момиче. Тогава поне бих разбрал, защо иска да стои скрит в стаята си. Не може да се мери с останалите. Никога няма да може.
Присъдата на баща му винаги гореше дълбоко в душата му. Никога не се бе страхувал от братята си. Просто не бе видял причина да се бие с тях заради дребни неща. Имаше толкова много битки, в които един мъж да се включи. За разлика от братята си, той винаги ценеше уединението и тишината пред юмрук в лицето. Може би, в крайна сметка, настина е трябвало да стане монах. Но докато наблюдаваше как дамата упражнява песента, осъзна, че за него монашеството би било голяма грешка. Нямаше начин да спази клетвите.