Нора се облегна в ръцете му, което мигновено го стресна.
– Колко беше голям, когато се научи да свириш? – попита го.
– Дванадесет.
Тя положи глава на рамото му и я извърна, за да може да го погледне.
– Какво те накара да решиш да се научиш?
Той вдигна рамене.
Нора извъртя очи към него.
– Иска ми се да отговориш на въпрос поне веднъж, Юън. От какво се страхуваш?
– Не се страхувам.
– Тогава защо не ми казваш?
Той въздъхна, докато си спомняше детството. Мястото, на което бе изпратен от семейството си. Рядко се връщаше толкова назад в миналото. Наистина там нямаше нищо стойностно, което да си спомни.
Но поради някаква причина, Юън намери сили да отговори на въпроса ѝ.
– Лютнята принадлежеше на брат ми, Киърън. Той я купи, за да може да напише поема за девойката, която бе пленила сърцето му през онази седмица. Бе опитал да свири, но тогава откри, че е влюбен в друга девойка и остави лютнята в стаята си да събира прах. Един ден се промъкнах, докато бе навън да се забавлява и се научих да свиря.
– Наистина?
Той кимна.
– Защо? И не смей да вдигаш рамене отново.
Устните му трепнаха при заповедническият ѝ тон.
– Не знам. Просто изглеждаше като прахосничество да стои там и никой да не се грижи за нея.
Устните ѝ се извиха в усмивка при думите му.
– Харесваш ли музиката?
– Да. Но предпочитам да създавам своя собствена, пред това да слушам нечия друга.
– О!– отвърна тя, като застина в скута му. – Извинявам се, ако пеенето ми те е притеснило.
– Не, Нора. Допада ми звукът на гласа ти.
Вътрешно Юън потръпна, когато думите излязоха от устата му. Беше признание, което би предпочел да не прави пред нея. Без съмнение сега щеше да се отпусне още повече в бърборенето си.
Но думите му я успокоиха, и тя отново се облегна на него, като го гледаше с нежни очи с цвят на кехлибар, подканващи го да си позволи неща, които не смееше да направи.
Нора знаеше, че трябва да се отдалечи от него и въпреки това не можеше да се застави да го стори. Беше толкова успокояващо да е в прегръдката му. Ако си беше у дома или около някой друг, не би посмяла да направи подобно нещо. И все пак, се чувстваше на мястото си, гледайки него и начина, по който слънчевата светлина осветяваше черната му коса. Никой мъж не можеше да е по-красив.
– Дори когато говоря прекалено много? – не можа да се сдържи и добави тя.
Той я погледна, преди да извърне поглед.
– Мисля, че трябва да продължим пътуването си. Бих искал да стигнем замъка, преди да се е мръкнало.
Нора се изправи с неохота.
Юън ѝ помогна да се качи обратно на кобилата, след което ѝ подаде лютнята. Възседна собствения си кон. Нора яздеше зад него, докато държеше музикалния инструмент внимателно, сякаш бе невинно бебе. Последното, което искаше е да се повреди по някакъв начин.
– Колко време мислиш, че ще ми отнеме да се науча да свиря? – попита тя.
– Предполагам, зависи от това колко се упражняваш.
– Трябва ли да се упражнявам всеки ден? Колко да се упражнявам? Колко време ти отне, преди да задобрееш? Каза, че сам си се научил – как успя без някой, който да ти покаже?
Юън примижа, когато тя го заля с въпроси, но дълбоко в себе си бе спокоен. Истината бе, че се беше притеснил, когато по-рано бе толкова тиха. Сега отново си бе същата приказливка. Яздиха в продължение на няколко часа, преди да стигнат ливадата, където той по принцип спираше, за да може конят му да си почине, когато пътуваше сам по този път.
Юън я поведе напред сред малка група хора, които хапваха, когато по-възрастен мъж им помаха.
– Здравейте, милорд. Имате ли нещо против вие и милейди да споделите обедното ястие с нас? Имаме достатъчно за всички.
Юън ги огледа. Мъжът бе възрастен, придружаваха го трима по-млади и една жена. С изключение на русия, който ги гледаше злонамерено, изглеждаха безобидни. Или търговци, или цигани, ако можеше да прецени по покрития фургон и дрехите. Косата на жената бе лъскавочерна, а очите ѝ скосени като на котка. По-възрастният мъж също бе с тъмна кожа, но косата му бе побеляла. Той погледна към русия мъж, който му кимна и се усмихна и сега изглеждаше развеселен, а не заплашителен. Не, не виждаше проблем да отпочинат с тях.
– Какво ще кажеш, Нора?
Тя му се усмихна широко.
– Смятам, че ще е приятно да споделим храна с някого, който не ръмжи, когато го питам нещо.
Той ѝ се намръщи.