Юън си пое дълбоко дъх и се опита да не ѝ се ядосва. Все пак навън имаше четирима мъже и ако се бе борила с тях, най-вероятно щеше да пострада. Така поне бе невредима и имаше възможност да помогне. Негова беше вината, че бе свалил гарда си и бе позволил да го опиянят. Нямаше смисъл да изкарва яда си на Нора.
– Погледни в десния ми ботуш.
Нора повдигна вежда при тези му думи.
– Имаш кама у себе си?
– Да. Винаги.
Тя се пресегна към коляното му и опипа крака му.
– От вътрешната страна на крака ми, Нора.
Тя се поколеба, сякаш страхувайки се да го докосне по толкова интимен начин. Със зачервено лице изпълни заръката му. Юън затаи дъх, когато студената ѝ ръка докосна вътрешната част на прасеца му.
Усещането за допира на пръстите ѝ беше прекрасно, когато тя внимателно бръкна в кожения ботуш, търсейки камата, която бе скрита в специално създаден калъф. Докосването ѝ беше като коприна по кожата му и изпрати тръпки по тялото му.
Както и други неща.
– Извади я внимателно – каза ѝ той предпазливо. – Нямам желание да бъда осакатен.
Тя го изпълни, а бавните ѝ и прилежни движения само го накараха да се възбуди още повече, когато желанието вече го изгаряше. Едва се сдържаше да не изстене от чувството. Би дал всичко, за да усети меките ѝ деликатни ръце по гърба си, докато я държеше под себе си.
Нора прехапа устни, което накара тялото му да се напрегне от желание. След като извади камата, тя сряза въжето, с което ръцете му бяха вързани.
Юън въздъхна, успокоявайки се малко и се насили да не се докосне, за да успокои неудобството от ерекцията си. Начинът, по който се развиваха нещата, го караше да се чувства като Приап10 и ако не намереше начин да отпусне тялото си, бе сигурен, че ще рискува здравето си заради неизразходена страст. Взе камата от ръката ѝ и освободи краката си, след което я върна в ботуша си.
– Колко време бях в безсъзнание?
– Трудно е да се каже, но, предполагам, от няколко часа. През цялото време се движим с непроменено темпо.
– Някакво предложение, защо ни заловиха?
Тя се помръдна, чувствайки се неловко.
Стомахът му се стегна.
– Какво си направила, Нора?
– Нищо – отвърна тя непокорно. – Не мога да съм нещо по-различно, както и ти.
– Какво искаш да кажеш?
Тя въздъхна и се втренчи в ръцете си, докато си играеше с тях в скута си.
– Мисля, че са ме разпознали. Казаха, че са минали през Аквитания и Англия. Вероятно са се срещнали с Елеонор и…
Нервите му не издържаха.
– Ще престанеш ли с глупостите за Елеонор? Имам нужда да си нормална за момент.
Тя се вцепени и го изгледа ядосано.
– Моля? Какво те кара да си мислиш, че ще излъжа за такова нещо?
– Защото брат ми е съветник на крал Хенри и ако племенницата му бе тук, в Шотландия, Син щеше да го е споменал.
Тя го изгледа още по-надменно отпреди и го прониза с изпълнен с недоверие поглед.
– Е, ако брат ти е толкова близък с Хенри, тогава защо не е чувал за мен?
Той бе смаян от логиката ѝ.
– Моля?
– Може би брат ти не е толкова близък с краля, колкото те кара да вярваш. Освен това, на кой шотландец около себе си би се доверил Хенри? Той не харесва никой, роден на север от Адриановия вал11.
Това бе глупаво. Защо тя отказваше да приеме реалността? Имаше нужда да не се държи като луда, за да могат да избягат.
– Това са пълни глупости – отвърна той в защита на брат си. – Лично съм виждал как Хенри прегръща Син.
Нора издаде неприличен звук.
– Не ти вярвам – каза му, като очите ѝ се присвиха до тесни кехлибарени точки. – Добре познавам чичо си. Той не прегръща никого. Дори собствените си синове.
Юън прокара ръце през лицето си. Тази жена нямаше здрав разум. По някаква причина твърдо вярваше, че е близка с Елеонор. Ако спореше с нея нямаше да стигне до никъде. И това го оставяше с един неотложен въпрос.
Защо наистина бяха отвлечени? Какво се надяваха да извлекат циганите от това? Локлан по скоро би умрял, отколкото да даде пари за живота му. Брат му би очаквал той сам да се измъкне от тази бъркотия и той щеше да го направи.
Нямаше друго основание да го отвличат. Може би, в края на краищата, Нора бе причината. Баща ѝ сигурно бе някоя важна личност и би платил кралски откуп, за да върне дъщеря си. Всеки добър баща би го направил и въпреки че девойката бълнуваше на моменти, бе симпатична.
– Къде смяташ, че ни водят? – попита тя.
– Нямам представа. Казаха ли ти нещо?
– Споменаха, че ще ни заведат в замъка на Локлан. Но не мисля, че са се насочили натам.
– Наистина ли?
Тя се вцепени от сарказма му.
– Може да не ми се подиграваш.