Беше толкова красиво.
Бе загубила представа за времето, докато си играеше в гората, мечтаейки и преструвайки се, че е кралицата на феите, която можеше да накара Раян да изчезне и да я заведе на безопасно място при Елеонор.
Почти се бе изгубила в мислите си, докато не чу силен вик.
– Нора!
Подскочи от звука на силния глас на Юън. Беше достатъчно мощен, за да разстресе земята. По-рано бе сгрешила. Въпреки че гласът му бе нисък и плътен, той бе способен да вдигне много шум, когато нуждата го изискваше.
Дори можеше да го чуе, как върви тежко през гората, като някоя голяма, тромава мечка.
– Тук съм – отговори тя, когато забеляза бялата му риза. Той се обърна и я изгледа ядосано. – Какво съм направила сега? – попита.
– Имаш ли някаква представа от колко време те няма?
Тя се усмихна.
– Притесни ли се?
Той се намръщи още повече.
– В горите има какви ли не животни и разбойници. Всеки можеше да те намери и да ти навреди по някакъв начин.
– Притесни ли се? – попита тя отново.
Той се огледа неспокойно.
– Не трябва да се отдалечаваш – сопна ѝ се сърдито.
– Притеснил си се.
Юън изръмжа насреща ѝ.
Тя се усмихна още по-широко.
– Знаете ли, милорд, не сте толкова страховит, когато сте притеснен.
Той ѝ се изсмя.
– Защо е толкова важно за теб, да си призная, че съм се притеснил?
– Не е. Просто искам да те дразня с това, защото самата идея, изглежда, не ти допада. Може би трябва да се обидя?
За нейна изненада, той се пресегна с голямата си ръка и отмести един рус кичур от лицето ѝ. Нежното докосване му беше толкова неприсъщо, че изпрати тръпки по тялото ѝ и накара сърцето ѝ да копнее за нежността му.
Когато искаше, можеше да е добър човек.
– Притесних се – най-накрая си призна той.
Тя едва се сдържа да не затвори очи и да се наслади на лекото му докосване. Как бе възможно толкова едър мъж да е толкова внимателен?
– Беше много мило от твоя страна да ме последваш.
Той изсумтя и отдръпна ръката си от бузата ѝ.
– Какво те задържа?
– Берях цветя – показа му тя събраното.
Той изви устни.
– И смяташ, че си заслужава да рискуваш живота и благополучието си, заради няколко плевела?
Нора се нацупи, докато прокарваше ръка по дивите цветя, което освободи приятния им аромат във въздуха. Вдиша и се остави миризмата да ѝ напомни за дните от детството, когато двете с майка ѝ прекарваха часове сами в събиране на цветя и грижа за градината на майка ѝ.
Тя ги притисна към гърдите си.
– Майка ми често казва, че мъжете са жертвали живота си и кралства за усмивката на жена, тогава защо да не рискувам гнева на мечка заради букет?
– Повечето мъже са глупаци.
Тя се поколеба когато чу думите му и болката в гласа му. Спомняйки си какво бе казала Сорша за неговото предателство, тя съжали мъжа, който се бе отказал от красотата в живота си.
– Не смяташ ли, че красотата е достойна за саможертва?
– Не. Не смятам – искрените му сини очи я жегнаха.
Той го мислеше.
– Но със сигурност не винаги си се чувствал така?
– Уча се от грешките си.
Думите му накараха стомаха ѝ да се свие. Не можеше да си представи подобен живот.
– И оттогава си бил без красота – каза тя тъжно. – Съжалявам за това, Юън. Всички имат нужда от нещо красиво в живота си.
Мъжът се почуди за момент, дали му се подиграва, но един поглед в откровените ѝ кехлибарени очи бе достатъчен, за да разбере, че не го прави. Тя никога нямаше да успее да разбере болката, с която живееше. За нея, светът беше мило, весело място, изпълнено само с добрина и светлина. Искаше му се да може да живее в такова невежество.
– Не мога да си представя живот, в който нищо не ми доставя удоволствие – каза тя внимателно. – Един мъж трябва да е много силен, за да може да живее както теб. Да става всяка сутрин и да продължава напред, когато всичко, което може да види е мракът и мизерията в света.
– Не съм силен – призна си Юън.
Зачуди се защо бе казал това. Не му беше присъщо да бъде откровен с когото и да било. Но нещо в Нора го успокояваше. Имаше нещо в нея, което го караше да ѝ споделя.
– Бях слабоумен глупак, който повярва на една лъжкиня. Няма сила в това, което правя сега или в това, което сторих в миналото.
Той я поведе обратно през гората към лагера на циганите.
– Не съм съгласна – каза тя, докато вървеше до него. – Слабият мъж не би бил още жив.
– Силният мъж би могъл да погледне майка си в очите.
Юън не можеше да повярва, че бе изрекъл това. Никога преди не бе споделял тази тайна с някого.
Нора се спря и пое ръката му в своята.
Той се вгледа в малката ѝ длан, в дългите, елегантни пръсти, които бяха преплетени с неговите. Ръката му беше почти два пъти по-голяма от нейната. Кожата ѝ бе бледа и мека, докато неговата бе тъмна и загрубяла. Нямаше нежност в живота му. Нито милост или красота. Истината бе, че в живота му нямаше нищо.