Нора се изсмя на предположението. Юън едва я забелязваше и когато го правеше, изглежда, сякаш самото ѝ присъствие винаги го ядосва.
– В грешка си.
– Той наблюдава всяка твоя стъпка.
Нора се обърна, за да погледне към Юън, който стоеше до Виктор и Бейвъл. Катарина бе права – очите му бяха фокусирани върху нея, но веднага щом разбра, че го гледа, той извърна поглед.
– Виждаш ли? – попита Катарина.
– Превръщаш го в голям въпрос.
– Може би. Но ти какво ще направиш?
– Нищо няма да направя.
– Нищо? – попита тя невярващо. – Тогава не желаеш да обявиш претенции към него?
Нора остана леко втрещена при мисълта, въпреки че, ако трябваше да бъде честна, не беше толкова изумена както в деня, в който го бе срещнала.
– Не, никога – отвърна тя бързо. – Запътила съм се към леля си в Англия. Юън е… Сигурна съм, че ще иска да се върне у дома и да забрави за деня, в който се събуди, за да ме открие в пещерата си.
Катарина го погледна с интерес.
– Той ще стане добър съпруг на някоя щастлива жена. Със сигурност е красив.
– Да, такъв е.
– Силен. И мисля, че е доста очарователен.
Нора се намръщи на неспиращите хвалби. Какво точно искаше да каже с това?
– Не е толкова чаровен – възрази тя, докато помагаше в бъркането на яхнията. – За да бъда откровена, по-скоро е раздразнителен и тих. Когато го завладее едно от онези настроения, може да бъде малко груб.
– Казват, че водата тече дълбоко…
Нора се спря, докато наблюдаваше лицето на Катарина, която гледаше към Юън, който стоеше с останалите.
Красивите черти на жената изглеждаха замечтани и сияещи. Човек би могъл да ги определи дори като любопитни. Нора обаче въобще не се интересуваше от външния ѝ вид.
– Какво си мислиш?
– Просто това, че ако ти не си заинтересована от него може би аз трябва да се пробвам. Не съм открила мъж, който може да се сравни с него. Той е единствен по рода си и съм очарована от първичните му маниери и силна осанка.
Сърцето на Нора се сви при представата как Катарина и Юън се прегръщат; при мисълта, Кат да прави каквото и да било с Юън.
– Идеята не ти допада, нали? – попита другата жена, когато се обърна и забеляза празния ѝ поглед.
Нора затвори устата си и започна да лъже, но не можа да се справи много добре. Не ѝ допадаше много повече, отколкото ѝ се искаше, и я караше да копнее да стори неприятни неща на Катарина само задето бе намекнала, че се интересува от Юън.
Кат се усмихна.
– Кажи ми, Нора, чувала ли си някога за изкуството на Роуина де Витри?
Нора бе развълнувана да открие друг, който знаеше и обичаше трубадурски истории.
– Да. „Дамата на любовта“ е една от любимите ми трубадури.
– Тогава запозната ли си с „Романса на тишината“?
– Не, нова ли е?
– Сравнително.
Катарина добави зеленчуците, които бе нарязала, след което взе черпака от Нора и ги разбърка в гърнето. Тупна два пъти черпака по ръба, след което го остави настрана.
– Това е историята за жена, влюбена в мъж, който вижда всяка година на панаира. Тя наблюдавала как той се влюбва в друга и през изминаващите години, го виждала със съпругата му, с децата му и така, докато той остарял. На смъртното му легло отишла при него и му признала любовта си. Че е мечтала за него откакто е бил на осемнадесет, а тя е била девица с ярки очи. Че заради него никога не се е омъжила и не е познала щастието освен в бляновете си, където можела да се преструва, че той ѝ принадлежи.
Гърлото на Нора се стегна от съчувствена болка. Беше почит към прекрасното въображение на Роуина, която бе написала такава трагична история.
– Колко тъжно.
Катарина избърса ръце в полата си.
– Да, но най-тъжната част е, че точно преди да умре, той ѝ признал, че също винаги я е обичал. Че е ходил на панаира всяка година, за да може да я наблюдава отдалеч, но след като отказвала дори да го погледне, той предположил, че не е изпитва нищо към него. Затова двамата прекарали живота си, жадувайки за нещо, което са можели да имат, ако само са се заговорили.
– Колко трагично.
– Да, но изобщо не усещаш какво намеквам, нали?
– Какво искаш да кажеш?
Катарина кимна към Юън.
– Не мислиш ли, че е странно, да ревнуваш, когато намеквам, че ще го ухажвам?
Нора се вцепени при намека ѝ.
– Не – излъга тя.
Катарина се засмя.
– Харесваш го, признай си.
– Не го харесвам – отвърна тя с наставнически тон, вдигна черпака и отново започна да бърка яхнията.
Не смееше да заяви чувствата си гласно пред никого. Едва успяваше да ги признае пред себе си.
– Той изобщо не е от типа мъже, които ще ме заинтересуват.