Трябваше да се махне от нея, и то бързо, преди волята му съвсем да рухне. Отдръпвайки се, така че вече да не е близо до нея и опасността, която тя представляваше, Юън кимна, отчитайки напредака ѝ.
– Продължавай да упражняваш тези ноти и ще те науча на още по-късно.
Докато тя свиреше, Бейвъл се отдалечи, за да вземе собствената си лютня.
– Ти свири твоите три ноти, Нора – каза той, когато се върна на мястото си.
Докато тя продължаваше да свири, той композира мелодия, която да пасва с нейната.
Катарина се приближи, пляскайки ритмично с ръце на музиката им.
Юън се отпусна назад, за да слуша и гледа.
Кехлибарените очи на Нора бяха озарени от щастие, бузите ѝ се бяха зачервили. Без съмнение се наслаждаваше на малкото участие, което имаше в тази хармония. Яркият цвят изглеждаше добре на лицето ѝ и караше Юън да се чуди как би изглеждала, когато е разгорещена от страст.
Стискайки зъби, той извърна поглед, неспособен да мисли за това. Възпираше се да мечтае за лакомството, което бе сигурен, че ще бъде. Когато затвори очи, можеше да се закълне, че успява да вкуси сладко-соления вкус на кожата ѝ. Да я почувства топла и приветстваща го в ръцете му….
Какво ли би било да легне с нея?
Нора се усмихна на Бейвъл, докато свиреше. Никога досега през живота си не бе имала подобна вечер. Тя създаваше музика. Истинска музика! Юън беше срещу нея, с възбуждащото си присъствие, а Катарина танцуваше на музиката, която свиреха. Пейгън стоеше настрана, като не откъсваше очи от танца ѝ.
Лисандър извади барабан, който използваше, за да отмерва ритъма на движенията на Катарина. Нора бе впечатлена от екзотичния и див танц на жената, докато не погледна към Юън, който я наблюдаваше, сякаш тя го бе хипнотизирала. Напомни ѝ на гладен вълк, който дебне кокошка, която смяташе да изяде.
За първи път в живота си Нора усети пронизваща ревност. Как смееше Юън да гледа Катарина по такъв начин. Сякаш искаше да я целуне или да направи нещо повече от това. Той не биваше да я гледа. Нито пък трябваше да кара Нора да се чувства разгорещена и нервна когато седеше прекалено близо до нея. И все пак той правеше всичко това, че и повече.
Изпитвайки нужда да отклони вниманието му от Катарина, Нора му подаде лютнята си.
– Искаш ли да посвириш?
Той поклати глава.
– Не.
– О, хайде де! – възкликна Виктор. – Изсвири някоя песен, ако можеш.
– Не, сериозно – настоя Юън. – Никога не съм свирил пред публика.
– Бих искала да те чуя как свириш – каза Катарина с жарък и плътен глас.
Нора се намръщи в отговор на многозначителния тон.
– Добре тогава – отвърна Юън, като постави лютнята в скута си.
Сега Нора наистина се разстрои. Той отказа да свири, когато тя го помоли, но го направи за Катарина?
Лош човек!
Мъжете започнаха да свирят бърза мелодия: такава, която позволяваше на Катарина да танцува като Саломе12. Само, че жената не искаше главата на Юън Нора бе сигурна в това. Как можеше Катарина да се държи така след разговора им? Тази жена беше същински Юда. Висок, чернокос, красив Юда, който можеше да подмами Юън далеч от…
Мен.
Едносричната дума обитаваше съзнанието ѝ. Беше истина. Тя харесваше Юън. Повече, отколкто трябваше, и мисълта да бъде с Катарина, беше достатъчна, за да я накара да желае да нарани жената. Но той не ѝ принадлежеше. Не беше неин, за да му нарежда и нямаше право да му казва кой може или не може да гледа.
Кой може да желае…
Юън никога нямаше да бъде неин.
Той не беше това, което тя желаеше за съпруг.
Щеше да е същият като баща ѝ; да се оригва край масата, винаги щеше да е някъде, за да се упражнява с меча си. Щеше да събира приятелите си за весели вечери на хвалебствия и пиене, докато накрая разказваха и повтаряха едни и същи скучни истории отново и отново.
Беше прекарала живата си, гледайки как грациозната ѝ и изящна майка е преследвана от доста по-едрия ѝ баща, който рядко изпускаше горката жена от погледа си. Винаги отправяше шумни заръки относно времето на майка ѝ. Принуждаваше я да взема участие в не толкова изисканите му занимания, като да го гледа, докато се бие.
Не можеше да преброи колко пъти баща ѝ бе грабвал майка ѝ в ръцете си и я бе отнасял до спалнята им, въпреки че тя протестираше, казвайки му, че има задължения, които трябва да свърши.