А той чуваше ли я?
Не, никога.
Докато майка ѝ предпочиташе да говори тихо – баща ѝ говореше високо. Майка ѝ харесваше музика и поезия – баща ѝ обичаше хвърляне на кабер13 и лов на елени. Нора никога в живота си не бе виждала други толкова несъвместими хора. И въпреки че баща ѝ бе добър човек с грижовно сърце, той и майка ѝ нямаха нищо общо помежду си.
Та те почти не разговаряха един с друг. Баща ѝ нареждаше, а майка ѝ се съгласяваше.
Нора искаше повече от това от съпруга си. Мечтаеше за мъж, който можеше да говори с нея за наука. Такъв, който щеше да поддържа разговора и който нямаше да се дразни, защото тя задава много въпроси. Нямаше нищо лошо да задаваш въпроси. Но безкрайното ѝ любопитство, често караше баща ѝ да губи търпение и да я пъди от залата.
– Обичам те, Нора, но още една дума, девоче, и се кълна, че скромният ми ум, ще се свари, докато не остане нищо, както при стария Шеймъс. А сега отиди в стаята си и ме остави на мира, преди да съм те заключил там завинаги.
Нора трепваше при думите, които бе чувала безброй пъти. Бе сигурна, че Юън е същият като баща ѝ. Единствената разлика бе във външния вид. Баща ѝ бе нисък и рус, а не огромен и тъмен. Но вътрешно можеше да са един и същи човек.
И въпреки това, докато гледаше как Юън свири, тя установи нещо странно за него – очите му бяха по-ярки, отколкото преди. Ъгълчетата на устните му се извиваха нагоре, сякаш щеше да се усмихне. Харесваше музиката толкова, колкото баща ѝ я ненавиждаше. Това беше една от малкото допирни точки помежду им. Нещо което и двамата споделяха.
Ох, девойче, какво си мислиш? Ако се обвържеш с мъж като него, ще изчезнеш завинаги.
Бракът беше добър само за мъжа. Жената изгубваше себе си. Тя се превръщаше в дамата на негова светлост – вечно покорна. Винаги съобразяваща се с него. Нора щеше да се превърне в майка си. Тя не искаше това. Желаеше живота си, точно такъв като на леля ѝ Елеонор.
Кралицата не отговаряше пред никой мъж. Правеше каквото реши и живееше живота си пълноценно. Сама бе подчинила на волята си Хенри, краля на Англия,.
Леля ѝ Елеонор беше нейният идеал.
Да, Нора не искаше само да е кръстена на леля си, искаше да е като нея. Властна. Решителна. Жена, която контролира собствената си съдба.
Катарина се завъртя край огъня, след което подаде ръка на Нора.
– Искаш ли да танцуваш?
Нора се поколеба за момент.
– Ще ми покажеш ли как?
Катарина я изправи на крака, след което повдигна полите си, за да може да наблюдава краката ѝ. Нора я следваше внимателно, докато мъжете свиреха.
– Изглеждаш така, сякаш притежаваш френска кръв, малка Нора – каза Виктор, усмихвайки се на опитите ѝ да повтори движенията на Катарина.
Тя отвърна на усмивката му, доволна от похвалата му.
Но знаеше, че не може да се сравни с Катарина, която се движеше така, сякаш бе едно с музиката.
Кат я поведе в доста объркан танц. Нора погледна към Юън, след което преглътна. Той вече не наблюдаваше Катарина, а бе вперил поглед в нея.
С изгаряща жар. С глад. С нужда.
Представата, че я гледа по този начин я караше да изгаря. Не мислеше, че това е възможно. И въпреки това, той я гледаше.
А погледът…
Караше я да се чувства женствена и силна. За пръв път в живота си, тя разбираше страстта и желанието. Юън беше магнетичен и силен, а желанието му да я притежава, бе толкова гореща, че беше почти осезаема.
Без да знае защо, Нора бе спряла да се движи, когато Катарина я хвана за ръцете и я завъртя отново. И въпреки че танцуваше, погледът ѝ непрестано се връщаше към Юън и горещите му небесни очи, които я изгаряха.
След като приключиха с танца и музиката, Катарина и Нора почистиха бъркотията от вечерята. Мъжете събраха инструментите и направиха сламеник за всеки.
Катарина прибираше гърнето, когато срещна объркания поглед на Нора.
– За жена, която не се интересува от Юън, милейди, със сигурност, изглеждаш така, сякаш си готова да ме убиеш, само заради факта, че той обърна внимание на танца ми по-рано.
Лицето на Нора се изчерви, но тя не смяташе да позволи на никой да разбере колко силно желаеше Юън МакАлистър.
– Със сигурност не е така.
Катарина се засмя.
– Не можеш да скриеш истината от мен, Нора. Видях сърцето ти. Беше изписано в очите ти.
Тя сбърчи нос пред жената.
– Мисля, че просто ти харесва да се правиш на сватовница, нали?
– Само когато видя двама души, които си принадлежат.
Нора се изсмя.
– Мястото ми не е при Юън МакАлистър. Повярвай ми.
– Както кажеш – но тонът на Катарина ясно издаваше съмнението ѝ.
Нора я остави да се присъедини към останалите. Бейвъл, Виктор, Пейгън и Лисандър се бяха оттеглили, за да си легнат. Само Юън беше останал. Седеше сам край огъня, загледан разсеяно в пламъците, докато пиеше от голям бокал. Не изглеждаше пиян, но бе обгърнат от облак от тъга.