Тя погледна към лютнята в краката му.
– Добре ли сте, милорд?
Той изсумтя. Нора помаха с ръка пред лицето му. Първоначално не ѝ обърна никакво внимание, докато накрая примигна и я погледна.
– Смяташ ли скоро да си лягаш?
– Не знам – отвърна тя тихо. – Може би след малко.
Седна до него, желаейки да прогони тъгата, която бе видяла. Искаше да изпълни нощта с малко веселие.
– Гледал ли си някога към небето като дете?
Той се намръщи.
– Не особено.
Нора отпусна ръцете си назад и погледна нагоре към яркото небе, където милиони звезди блещукаха над тях.
– Майка ми казва, че всяка звезда в небето има своя история – тя посочи една звезда южно от Малката мечка. – Веднъж ми разказа, че онази звезда там някога е била древногръцки войник на име Абрид. Той бил благороден Спартански командир, чиято жена починала. Сломен, той погледнал към небесата и настоял да отмъсти на виновника. Кралицата на небесата – Нора посочи група от звезди малко настрани, която приличаше на дама – му казала, че в смъртта няма удовлетворение. Само болката ще те застигне. И затова той я попитал кога болката щяла да утихне. Кралицата му отговорила, че това никога няма да се случи. Болката е това, което ни показва колко обичаме някого. Ако обичаме някого истински, тогава винаги ще носим в сърцето си болката от неговата загуба.
Той я погледна сериозно.
– Защо ми разказваш това?
Тя отвърна на погледа му, с надежда, че той ще прозре отвъд вината.
– Защото, ако си обичал Киърън толкова много, че още те боли след смъртта му, тогава той трябва да е знаел как се чувстваш, преди да почине.
– Да, и той умря, защото го предадох.
– Не – възрази тя. – Умрял е, защото не е бил способен да живее с болката, която носиш.
В челюстта му се появи тик, преди той да се извърне от нея.
– Това не ме успокоява.
Тя постави ръка върху неговата и усети как бицепсът му се стяга. Горкият Юън. Щеше ли някога да открие начин да си прости, за нещо, за което не е имал вина?
Искаше ѝ се да може да остави вината си и да преоткрие щастието.
– Кралицата погледнала към Абрид – продължи Нора, – и го попитала кого иска да убие, заради смъртта на жена си.
– Убий мен – отвърнал той. – Защото моето желание за син ѝ струва живота. Ако се бях примирил само с нея, сега тя щеше да е до мен.
Кралицата поклатила глава опечалено и му казала.
– Всички трябва да умрем. Нищо не може да промени това. Но начинът, по който живеем, докато сме на този свят, е от най-голямо значение. Няма да те убия – продължила тя, – защото смъртта ти няма да оправи нещата. Можеш да направиш това само като продължиш да живееш.
– Животът не оправя нещата – отвърна Юън, толкова тихо, че гласът му излезе почти като шепот.
– Може би. Но мислиш ли, че брат ти би искал да умреш?
– Ако беше жив, не се съмнявам, че щеше да ме убие.
При тези думи, Нора се усмихна тъжно, без да му повярва и за секунда.
– Да те пребие може би, но не и да те убие. Смятам, че ако Киърън имаше силата да продължи да живее, той щеше да намери някой достоен за обичта му и сега двамата щяхте да се смеете на глупавото му увлечение по Айзобел.
В очите му, придобили тъмносин цвят, проблесна ярост.
– Нямаш право да говориш за брат ми. Не го познаваше и не разбираш…
– Напълно разбирам, Юън.
Тя се пресегна и докосна лицето му, обръщайки го за брадичката, докато я погледне. Искаше ѝ се да види истината. Отчаяно.
– Знам какво е да обичаш някой с цялото си сърце и след това да ти се налага да се усмихваш, когато той се жени за някоя друга. Наясно съм колко много боли. Спомням си желанието си да умра, когато ми се случи и всеки път, щом се замисля, че ако се бях омъжила за него, нямаше да съм изправена пред живот с Раян, ми се иска да изкрещя от чувство на неудовлетвореност.
В очите му гореше огън, сякаш думите ѝ го бяха наранили.
– В кого си била влюбена?
Нора се отдръпна леко, докато спомените ѝ я раздираха.
– Мишел дьо Троа.
Дори след толкова време, само споменаването на името му жегваше сърцето ѝ.
– Той пристигна в замъка на баща ми, преди три лета, беше най-невероятният мъж, който можеш да си представиш. Красив. Чаровен. Добре образован. Караше ме да се смея, докато не ме заболеше. Мислех, че и той изпитва същото към мен, докато не научих, че една от придворните дами на майка ми се среща с него. В края на краищата, трябваше да се усмихвам и да им пожелая всичко добро, докато вътрешно исках да откъсна косата на Джоан от главата ѝ.