Юън изучаваше лицето ѝ с поглед.
– Той знаеше ли какво изпитваш към него?
– Да. Както много добре знаеш, обичам да говоря за всичко и му признах чувствата си. След като се унизих, той ми призна за тях двамата.
– Поне е бил честен с теб.
– Да, но от това болката не намаля.
Юън погали ръката ѝ с пронизващ поглед.
– Обичаш ли го все още?
– Да, до известна степен. Смятам, че има част от мен, която винаги ще го обича. Но не мисля, че бракът ни щеше да е щастлив. Бях млада, а той ме бе омагьосал.
– А Раян?
Тя потръпна.
– Ще прекарам целия си живот в ридания.
– Съжалявам за това. Но откъде знаеш, че този мъж не те обича?
Нора се засмя горчиво.
– Как би могъл? Раян не ме познава, въпреки че израснахме като съседи и често си ходихме на гости. Единственото, което правеше, бе да пуска жаби по гърба ми и да ми дърпа плитките. Той е звяр. Абсолютен звяр. Не знае друго за мен, освен че съм наследница на баща ми и че зестрата ми се равнява на цялото му състояние. Само това го интересува. Може да съм заразено от шарка муле и той пак ще се радва да ме вземе.
– Съмнявам се.
– Съмнявай се колкото искаш. Това е истината и аз го знам.
Тя се наведе напред, докато носовете им почти се докоснаха.
– Разбираш ли, ти си по-силният мъж, Юън. Все още си тук. Прибрал си се у дома, когато друг на твоето място не би имал куража да се изправи пред семейството си, след като е избягал с Айзобел и в последствие тя го е изоставила. Тогава си смятал, че брат ти ще е там, за да ти се присмее или да те пребие, и въпреки това, като мъж, ти си се върнал, за да изтърпиш наказанието си.
Той си пое дълбоко въздух и извърна поглед.
– Оценявам какво се опитвате да направите, милейди. Но нищо няма да оправи нещата. Моите действия, а не нечий други, причиниха смъртта му.
Нора го потупа два пъти по рамото, за да наблегне на думите си.
– Замисли се за момент, Юън. Ако не беше избягал с Айзобел, смяташ ли, че тя би останала с Киърън и би се омъжила за него? Не, нямало е да го стори. Тя, така или иначе, е щяла да избяга, за да се срещне с любимия си и брат ти пак щеше да е мъртъв, защото тя си е била отишла.
По изражението на лицето му, Нора можеше да отсъди, че тази мисъл никога не му беше идвала наум.
– Но аз го предадох.
– Айзобел го е предала, а той е предал всички ви, като е отнел живота си. Това, което е сторил, е по негова вина, не твоя. Той е умрял, защото не е могъл да живее без Айзобел, която е щяла да замине за Англия, без значение кой я е придружавал. Ако не си бил ти, сигурна съм, че е щяла да намери друг мъж, когото да излъже и измами. Така или иначе, Киърън е щял да загине.
Юън седеше смълчан, докато размишляваше над думите ѝ. Знаеше, че е права, бе прекарал много нощи, в които лежеше буден, проклинащ и изпълнен с омраза към Киърън заради стореното. Ненавиждаше брат си, защото го бе оставил да изпитва тази болка и вина.
Но това не можеше да спре чувствата в сърцето му.
Там той виждаше брата, който познаваше. Момчето, което му помагаше да погоди някой номер на Брейдън и Локлан. Мъжът, който го бе учил как да залага и пие. Рядко намираше щастлив спомен от детството и младините си, в който Киърън да не присъстваше.
Той уважаваше и обичаше Киърън. И се бе отблагодарил на брат си, като бе откраднал любимата му в прикритието на нощта.
Юън изръмжа от острата болка, която пронизваше стомаха и сърцето му. Неспособен да издържи тежестта ѝ, той се изправи и се насочи към гората, за да остане сам.
Искаше да избяга от нея. Желаеше просто да зарови миналото и да забрави всичко, което се бе случило.
Но нямаше как да избяга от него.
Без значение какво правеше Юън, то винаги бе там. Нараняващо. Болезнено. Настоятелно и мрачно. Обвиняваше го, че е сгрешил и му повтаряше колко е безполезен. Казваше му как бе наранил цялото си семейство.
Пиенето бе единственият начин да намали болката от това.
Сега му бе останало само пиенето.
– Юън?
– Остави ме сам, Нора – изръмжа той, без да спира. – Имам нужда да остана сам.
– Юън – повтори тя с настойчив глас.
Той се обърна, за да я погледне.
Тя стоеше пред него с пребледняло и притеснено лице на фона на лунната светлина.
– Мисля, че си добър човек и ако Киърън е бил наполовина мъж, колкото теб, тогава е жалко, че не е още сред нас. Айзобел е била голяма глупачка, щом не е успяла да види това.
Думите ѝ достигаха до него, по начин, по който нищо не бе успявало от доста време.
Нора се приближи към него бавно, като призрак сред среднощната мъгла.