Вместо това си спомняше Киърън. Беше опитал да му каже, че Айзобел не го обича.
Киърън го беше нападнал свирепо, като го бе нарекъл лъжец.
– Проклет да си, Юън. Не знаеш какво говориш. Тя бе предопределена за мен и за никой друг. Казвала ми го е хиляди пъти.
– Послушай ме, дявол да те вземе. Тя самата ми каза, че не изпитва нищо към теб.
– Лъжец! – с тази дума Киърън му бе ударил шамар.
Юън бе посегнал да нападне, а Локлан и Брейдън застанаха между тях, разделяйки ги насила.
– Защо го разстройваш, Юън? – бе настоял Локлан, гледайки го твърдо.
– Тя ме обича – думите се бяха изплъзнали от устата му, преди да може да се спре.
И тримата му братя се бяха засмели. Звукът беше отекнал болезнено в сърцето му.
Как смееха да му се присмиват за това. Нима беше толкова невероятно, че жена може да го желае?
– Ти? – Киърън беше поклатил глава, продължавайки да се смее. – Сега знам, че се шегуваш.
Никога преди Юън не бе искал да нарани братята си, но тогава го пожела. Беше му омръзнало всички да го пренебрегват. Да го омаловажават. Да му се подиграват.
– Защо ти е толкова трудно да го повярваш?
Последните думи на Киърън бяха задействали всичко.
– Погледни се, Юън. Ти си върлинест и мрачен. Трябваше да платя на малкото жени, които си имал, за да бъдат с теб и всичко, което ти направи тогава беше да говориш с тях, вместо да се възползваш от чара им. Няма да има ден, в който някоя жена ще те предпочете пред мен. Какво изобщо можеш да предложиш на жена?
– Аз знам отговора на това – Брейдън се бе включил. – Живот, изпълнен с мрачна тишина и зли погледи.
След това Брейдън бе потупал Киърън по гърба и двамата бяха напуснали залата, все още смеейки се.
От суровите им думи, Юън стоеше вцепенен и неспособен да диша.
– Не знам какво да правя с момчето, Айлийн. Никога няма да е както братята си…
– Те не мислеха това, което чу – каза Локлан, след като Киърън и Брейдън бяха излезли. – Сигурен съм, че Айзобел те харесва. По твой си начин ти си…
– Млъквай, Локлан – беше се сопнал той. – Не ме безпокой повече с твоята така наречена утеха. Омръзна ми всички да изброявате грешките ми. Не съм красив като Брейдън, или чаровен като Киърън и не съм интелигентен като теб. Повярвай ми, наясно съм с недостатъците си. С всеки един от тях.
Тези сравнения се бяха загнездили в сърцето му още от самото му раждане. Въпреки че обичаше братята си, той бе наясно какво бе мнението им за него.
Дори Син му се беше подиграл, когато беше предложил да помогне на него и Брейдън да спасят Локлан от клана.
Нямаше нещо, което той да направи и братята му да не го вършеха по-добре.
Само Нора никога не го бе сравнявала с тях.
И все пак, на нея ѝ предстоеше да срещне останалите МакАлистър…
Щеше ли да я е грижа за него, ако те бяха наоколо? Или подобно на Айзобел щеше да го изостави при първа възможност?
Нямаше как да е сигурен. Но в дълбините на съзнанието му се криеше мисълта, че ако го направеше, това щеше да е ударът, който ще го унищожи. Можеше да понесе всичко, но не и тя да му се подиграе.
Виктор спря фургона в покрайнините на малък град. Катарина дръпна юздите на коня си, за да го спре, докато Лисандър, Пейгън и Бейвъл слизаха от конете.
Кат се присъедини към Лисандър, който отвори вратата на фургона, за да открие, че Юън и Нора бяха заспали отзад.
Нора лежеше върху гърдите му, а той я бе прегърнал защитнически с едната си ръка.
– Аа – изписка Катарина, радостна да ги види прегърнати.
– Трябва ли да им позволя да лежат така? – попита Лисандър. – Мисля, че ще се наложи да се пробода с меч в корема, ако някога баща ѝ научи за това.
– Ще те пронижа с меч в гърба, ако не ги оставиш на мира – отвърна Кат. – Мисля, че са чудесна двойка.
– Знаех си, че е прекалено тиха – каза Виктор. – Трябваше да се досетя, че ще е заспала.
– Е, тогава ги събуди – намеси се Бейвъл. – Толкова съм гладен, че мога да изям ботушите си.
– Буден съм – каза пресипнало Юън. – Кой би могъл да спи, когато вие четиримата джафкате като група палета?
Юън внимателно събуди Нора. Тя отвори очи, примигайки, след което му се усмихна. Въпреки добрите си намерения, той също ѝ се усмихна.
– Къде сме? – попита тя, след като осъзна, че фургонът не се движеше.
– Не съм сигурен – отвърна Виктор. – Натъкнахме се на малко село. Помислих си, че можем да си позволим вкусна вечеря и може би удобно легло за вечерта.
Нора сдържа прозявката си, докато излизаше от фургона.