Лисандър и Пейгън се появиха до нея, за да я отдалечат от тях. Нора издърпа Юън назад, докато мъжете съпроводиха Греъм до вратата.
– Успокой се – каза тя, срещайки пламтящия му поглед.
На вратата Греъм се обърна и изкрещя прощалните си думи.
– Ти така и не отговори на въпроса ми, МакАлистър. От кого я открадна?
Юън пристъпи напред, но Нора го спря.
– Какво правиш?
Тя видя болката, изписана на лицето му, мъката. Пресегна се, за да докосне раната на устната му, но той избегна ръката ѝ.
– Не ме докосвай.
Обърна се и я остави да се взира след него. Нора го последва. Почти беше стигнал до фургона.
– Юън МакАлистър – каза тя остро. – Спри където си.
– Махни се, Нора. Не съм в настроение.
– Защо? Заради това, което каза онзи глупак?
Той стисна зъби и извърна поглед.
Тя се пресегна и хвана лицето му в ръце, след което го накара да я погледне.
– От никого не си ме откраднал.
– Мислиш ли, че Раян ще се чувства по същия начин? Не ми принадлежиш, Нора. Нямам право над теб.
– Прав си. Не принадлежа на теб. Не принадлежа на никой мъж на тази земя. Аз съм личност, а не собственост на баща ми, Раян или който и да е. На кого ще се отдам си е моя работа, не тяхна.
Той се опита да се отдръпне, но тя го държеше.
– Погледни ме. – Той го направи. – Ти си добър човек, Юън. Мъж с добро сърце. Ако Айзобел не е могла да види това, тогава тя е още по-голяма глупачка от брат си. Но аз те виждам. Познавам те.
Докато я гледаше, очите му се изпълниха с агония. Пое ръката ѝ в своята и я притисна към устните си. Юън вдиша сладкия ѝ аромат. Желаеше тази жена с всяка част на сърцето си. Но в края на краищата, знаеше, че Греъм е прав.
Беше я откраднал от друг.
От това, което беше разбрал, Раян можеше да се окаже като Роби МакДъглас, копнеещ по нея. Готов да рискува живот и крайник, за да си я върне.
И кой би го обвинил? Нора беше прекрасна. Не заслужаваше жена като нея. Той не заслужаваше нищо.
– Върни се вътре, Нора. Моля те.
За негово облекчение тя кимна и се подчини.
Юън отстъпи назад, опитвайки се да диша дълбоко, за да облекчи болката в гърдите си.
Трябваше да я остави и въпреки това, всичко, което искаше, бе да я задържи.
Защо никога не успя да намери жена за себе си? Жена, която не беше обещана на някой друг?
Пейгън се присъедини към него.
– Приятелят ти реши, с малко помощ от моя страна, веднага да напусне селото. Добре ли си?
– Благодаря. Да, добре съм.
Пейгън погледна в посоката, където Нора беше изчезнала.
– Тя е добра жена. Ти си голям късметлия да имаш някой, който е склонен да те оцени такъв какъвто си.
Юън кимна в знак на съгласие.
– Такава е.
– Ще се ожениш ли за нея?
Той поклати глава.
– Тя не е за мен.
Пейгън му се присмя.
– Тогава за кого е, Юън? Не мога да си представя някой друг мъж да показва такова търпение с нея, както теб. Аз например бих полудял, ако трябва да понасям езика ѝ продължително време.
Юън му изръмжа.
В отговор на реакцията му Пейгън се ухили.
– Ето това очаквах от теб. Няма да търпиш някой да я обижда. Звучи ми като любов.
Юън се намръщи.
– Нищо не знаеш.
– Вярно е. Не знам нищо за стрелата на Купидон и нямам желание да научавам. Но ако някога бъда поразен от неговите машинации, не мисля, че бих пуснал тази, която ме интересува и да я гледам в прегръдката на друг. Единственото, което знам, е как да се бия за това, което искам.
– Някога налагало ли ти се е?
Той стана мрачно сериозен, очите му ледени и в този момент Юън беше щастлив, че не се е изправял пред този мъж в битка.
Имаше нещо смъртоносно и зловещо в Пейгън.
– Всеки ден.
В ума на Юън проблесна гледката как Айзобел тича към своя любим. Двамата се бяха прегърнали и целунали. Той ги бе наблюдавал смаяно, докато гневът му не го бе подтикнал да нападне. Нощ подир нощ той бе лежал буден, с желанието да беше пребил онзи рицар в този ден. Да беше продължил да се бие, докато мъжът не го беше убил. Но той бе твърде съкрушен, за да диша.
– Благодаря ти, Юън – бе му казала Айзобел, докато наблюдаваше пребитото му и окървавено тяло с леден поглед. – Ако не беше ти, аз все още щях да съм затворена във високопланинската част на Шотландия без всякаква надежда, че мога някога отново да видя Гилбърт.
След това и любимият ѝ му бе благодарил, без да подозира какво му бе обещала Айзобел, ако ѝ помогне; и двамата се смееха, докато хората на Гилбърт го съпровождаха навън. В края на краищата, той се утешаваше със знанието, че тази жена, толкова жестока и невярна, която бе използвала тялото си, за да подмами него и Киърън, никога нямаше да остане вярна на рицаря. Както тях и Гилбърт щеше да научи това. А тогава, господ да се смили над него.