Катарина се усмихна.
– Животът е кратък, Нора. Както майка ми преди мен, вярвам, че трябва да сграбчиш това, което искаш, докато си достатъчно млада, за да му се насладиш. Всичко, което имаме да ни утеши на старини, са щастливите спомени и аз искам да имам доста такива. Как може това да е нередно?
Нора въздъхна при мисълта за плътния и звънтящ смях на Юън.
– Той има хубав смях, нали?
– Да, и също толкова хубава усмивка.
Сърцето на Нора трепна, когато си спомни нежната усмивка на Юън. Начинът, по който лицето му изглеждаше, когато омекнеше.
Той бе разкошен мъж.
– О, Катарина, надявам се да си права. Никога не съм очаквала да го харесам особено след начина, по който го срещнах, когато беше пиян в пещерата си. Мислех си, че е голям, лош звяр. Но той е много повече от това.
Катарина постави панделки в косата ѝ.
– Какво те накара да го потърсиш?
– Прислужницата ми го предложи. Тя каза, че само МакАлистър ще има възможността да ме заведе в Англия. Че те притежават връзките, които ще им позволят да ме заведат при леля ми без баща ми да се меси.
– Сигурно си била уплашена.
– Малко – призна си тя. – Това, че прислужницата ми убеди един от хората на баща ми да дойде с нас, ми помогна. Първоначално той се дърпаше, след което се съгласи. Каза, че ако трябва да дойде, по-добре да ме държи под око, отколкото да пострадам. Ако някой някога научи, че е знаел за бягството ми и бях пострадала, докато бягах, щяха да държат отговорен него.
– Вярно е без съмнение.
Нора се взря в пода, докато в съзнанието си отново повтаряше всичко, което ѝ се беше случило, откакто беше започнала приключението да избяга от Шотландия.
В Юън тя бе открила чудо. Мъж, който я изслушваше. Който докосваше сърцето и душата ѝ. Почти всички, които познаваше ѝ се подиграваха, като пренебрегваха въпросите ѝ. Всеки път, когато кажеше нещо и очите им бързо се ококорваха. Никога не бе виждала този поглед у Юън. Той винаги изглеждаше заинтересован от нея и от това, което тя имаше да каже. Но дали щеше някога да ѝ позволи да остане с него? Ако това, което Сорша ѝ беше казала, бе вярно, той щеше да прекара остатъка от живота си сам, опитвайки се да изкупи вината си пред призрака на брат си.
– Кат? Смяташ ли, че е възможно да накарам Юън да… – тя замълча, неспособна да довърши въпроса си.
Мисълта, че може да го загуби, беше прекалено болезнена.
– Да какво?
– Нищо. Беше доста глупаво.
Катарина отстъпи назад и я огледа.
– Прекрасна си. Истинско видение.
Подаде ѝ джобно огледалце. Нора се огледа. Косата ѝ бе отметната наляво, за да пада свободно около лицето ѝ. Катарина беше сложила каял15 на очите и къна на устните ѝ.
Изглеждаше странно и ефирно.
– Мислиш ли, че на Юън ще му допадне?
– Има само един начин да разберем.
Юън лежеше тихо на едно прекалено малко легло, а звукът от гласа на Нора му липсваше. Беше странно, че сега намираше тихите нощи за потискащи, когато винаги бе откривал утеха в тях.
Тишината ехтеше в ушите му и сърцето му натежа, когато си представи какво би казала Нора, ако беше с него. Той взе лютнята в ръце и се усмихна при спомена как тя се бе упражнявала с нея. Толкова ѝ харесваше това безполезно парче дърво.
Искаше му се да ѝ беше купил такава, която да бъде достойна за привързаността, която показваше към него.
Хубава лютня, направена от качествено палисандрово дърво и полирана до блясък със златни прагчета и красиви дърворезби.
Безразличен заради липсата ѝ, Юън засвири тихо. По-рано беше опитал да ѝ я върне, но Катарина го беше прогонила от стаята им, казвайки му, че не трябва да ги безпокои.
Донякъде жегнат, той си бе тръгнал и оттогава тя му липсваше.
Как беше възможно това? Целият си живот бе живял без нея, тогава защо сега намираше един час лишен от присъствието ѝ толкова трудно поносим? Продължи да си играе със струните, докато мислите му се рееха, а тялото му бе изпълнено с копнеж.
На вратата се почука.
– Влез.
Очакваше да види някой от мъжете, но Нора беше тази, която отвори вратата.
Сърцето му спря. Беше облечена в блестяща светла рокля, която очертаваше нежните ѝ извивки. Материята беше толкова тънка, че когато вървеше, се повдигаше нагоре, за да открие босите ѝ крака и глезени.
Светлорусата ѝ коса изглеждаше величествена вдигната високо. Сякаш всеки момент щеше да се спусне около раменете ѝ. Дъхът му секна, докато я наблюдаваше със зяпнала уста. Изглеждаше като някое приказно създание, което бе дошло да го улови, и в момента не можеше да се сети за нищо по-добро, от това, да бъде отвлечен от нея.