– Не – въздъхна той. – Няма.
– Тогава си представи, че съм селянка. Нека съм циганка като Катарина, необвързана със семейство.
– А когато баща ти те намери?
Гърлото ѝ се стегна при мисълта за гнева на баща ѝ, породен от отсъствието ѝ.
Искам да се омъжиш за Раян, Нора. От него ще излезе добър съпруг….
Не, щеше да бяга, докато умре.
Никога нямаше да се подчини на Раян. Не и по този начин. Отказваше да сподели тялото си с него, докато обичаше Юън.
Никой освен Юън нямаше да я докосне по този начин. Само той можеше да я изпълва….
Тя замръзна, осъзнавайки какво си бе помислила току-що.
Обичаше Юън МакАлистър.
Нора обичаше всичко в него. Дори суровото и гневно мръщене, което той често показваше. Не искаше никога да го напуска, и въпреки това не смееше да му го признае.
Той нямаше да се зарадва на новината. Затова поне беше сигурна.
– Не желая да говоря за това, Юън – прошепна тя. – Особено сега, когато съм с теб. Позволи ми да правим любов, милорд. Поне тази вечер остани с мен и се преструвай, че нямаме семейства. Престори се, че няма никакви задължения или страх, за който и да е от нас. Няма минало. Няма бъдеще. Има само сега. Само ти и аз, и нищо друго.
Думите ѝ накараха Юън да тръпне. Той потрепери от топлината на нежното ѝ женско тяло срещу твърдостта на неговото. Коремът ѝ беше мек като перце срещу ерекцията му. Ръцете ѝ бяха нежни върху раменете му. Той се взираше във вечно любопитните ѝ кехлибарени очи и се изгубваше в тях. Какво ли щеше да е, ако можеше да прекара остатъка от живота си, взирайки се в тези очи? Да я държи по този начин, когато остарееха? В този момент, можеше да си я представи как носи неговото дете. Да я види разгорещена и приветстваща го в леглото завинаги. Тази мисъл го ужасяваше и в същото време го вълнуваше.
Как изобщо можеше да си помисли да я задържи, след като бе дал клетва на Киърън? Спомни си деня на завръщането си и отново се видя на брега на езерото, където брат му се беше удавил. Вятърът беше жесток и студен, времето – мрачно и променливо. Той гледаше към вълните, с натежало сърце от новината, че брат му си бе отишъл; с душа, разядена от тъга и себеомраза.
Никога отново не ще изпитам радост от живота. Кълна ти се, Киърън. Ще създам своя дом тук край езерото, за да мога всеки ден да виждам мястото, където почиваш и да си спомням какво ти причиних. Ще прекарам остатъка от вечността, като изтърпявам наказанието си, за глупостта ми.
Нора се пресегна и хвана лицето му с ръце. Докосването ѝ го върна обратно в настоящето. Обратно към единственото удоволствие, което бе познал от деня, в който бе оставил Айзобел в ръцете на нейния любим.
– Изгубих ли те тази вечер? – попита го тя тихо. – Изглеждаш, сякаш си потънал дълбоко в мислите си. Ще се върнеш ли при мен, или да си вървя?
– Остани с мен, Нора.
Остани с мен завинаги….
Искаше му се да притежава куража, да произнесе последното на глас. Но не можеше. Не смееше. Тя разтвори краката си за него и ги уви около бедрата му, след което се наведе, за да го целуне неустоимо. Юън се остави вкусът ѝ да завладее сетивата му. Той вдиша прекрасния аромат на косата и дъха ѝ, докато лежеше отгоре му. Докосването ѝ се простираше дълбоко в него, освобождавайки го от миналото му. От вината. Нора прокара ръце през косата на Юън и надолу към брадясалите му бузи. Харесваше ѝ усещането за мъж, който лежеше отгоре ѝ. Прокара ходилата си надолу по краката му, усещайки къдравите косъмчета по тях, които разкриваха разликата между телата им.
И точно тогава тя осъзна колко силно обичаше този мъж. Колко много ценеше редките му усмивки. Непохватният ѝ мечок беше много повече от това, което тя искаше. Беше всичко, от което се нуждаеше. Този мъж, чийто целувки я разгорещяваха; чието силно докосване я размекваше.
Той бе нейното сърце.
Този мъж можеше да крещи по-силно от всеки, който познаваше; който разтопяваше стомана с изражението си. Същият, който изкачи дърво, за да върне воала ѝ; който можеше да ѝ покаже как да свири на лютня и който я любеше по възможно най-нежният начин.
Как можеше да не обича такъв мъж?
О, и от каква полза му беше любовта ѝ?
Не можеше да остане с него. Дори Юън да я приемеше, баща ѝ нямаше да го направи. Той бе твърдо решен да я омъжи за Раян.
И накрая оставаше проблемът със самия Раян. Той нямаше да отстъпи доброволно, имайки предвид какъв алчен, дребен просяк беше. Щеше да настоява тя да се омъжи за него.
Звяр!
Любовта им беше безнадеждна.
Нора обви ръце около врата на Юън и го задържа здраво, докато болката пронизваше тялото ѝ.
– Нора – той изхриптя. – Душиш ме.