Трябваше да я накара да му довери тази информация и след това да поиска разрешение от баща ѝ. Ако мъжа, кажеше не…
Е, в края на краищата щяха да отидат в Англия.
– Да? – попита тя.
– Нищо.
Нахраниха се мълчаливо. Когато приключиха, Юън плати за храната и настаняването, след което я изведе навън, където ги чакаха циганите.
Скоро отново бяха на път.
Нора прекара остатъка от деня, опитвайки се да накара Юън да се отпусне, но той отново се бе затворил в себе си, изолирайки я.
Без значение какво опитваше, той я пренебрегваше.
Най-накрая се отказа и продължи да язди коня си в тишина, докато се насочваха към мястото на срещата, където онзи мъж би трябвало да се срещне с циганите и да им плати.
Късно следобед пристигнаха в Дриксел. Селцето кипеше от активност, докато хората влизаха и излизаха от малките къщи и магазини.
Виктор ги насочи към една конюшня, която бе построена в края на селото. Едър ковач работеше отвън, в ковачницата си под тентата16. Якият мъж прекъсна работата си, за да ги погледне.
– С какво мога да ви помогна, добри хора? – попита той.
– Чакаме някого – отвърна Виктор.
Ковачът кимна и се върна към работата, за да довърши подковата.
Виктор посочи задната част на конюшнята.
– Трябваше да се срещнем в последното отделение на обора.
Юън кимна, докато обмисляше най-подходящия начин, по който да подходи към предстоящия сблъсък. Последното, което искаше беше Нора или циганите да пострадат.
Той огледа тълпата.
– Виждаш ли някой, който да прилича на мъжа, който ви нае?
Виктор поклати отрицателно глава.
– Добре тогава.
Юън нареди на Лисандър да пази жените, докато той, Пейгън и Виктор отиваха, за да се срещнат с мъжа, който щеше да им плати.
– Ами ако те види? – попита Катарина. – Може да се уплаши, ако научи че си тук. Не се обиждай, Юън, но си едър и съм сигурна, че ще се стресне, като научи, че си дошъл за отплата.
Беше права.
– Тогава ще накарам Виктор да върже ръцете ми. Можем да се престорим, че ме е довел, за да се увери мъжът, че всичко е наред.
– Но щеше да ни се плати да те возим наоколо, след което да те пуснем – каза Бейвъл. – Ако те види, може да избяга.
– Това е риск, който трябва да поемем. Доста съм едър, за да се скрия където и да било. Все едно ще му е проблем да ме разпознае.
– Имаш право – призна Виктор.
Изпрати Лисандър да донесе въже и след като той се върна, Юън остави Виктор да завърже хлабаво ръцете му зад гърба, за да може да избяга, ако се наложи.
– Не мисля, че това е добра идея – каза Нора. – Не ми допада мисълта да отиваш там по този начин.
Юън ѝ намигна.
– Голямо момче съм. Мога да се оправя.
Нора и Катарина размениха неодобрителни погледи, когато останаха назад.
– Мъже – промърмори Нора под носа си. – Смятат, че са непобедими, а че ние сме крехки.
Катарина кимна, след което се обърна към своя „пазач“.
– Лисандър – каза тя. – Жадна съм. Би ли ми донесъл мяха от фургона, за да пийна вода?
Мъжът се съгласи, но почти веднага, след като се качи във фургона, Катарина го заключи вътре.
– Кат! – извика той ядосано, удряйки по вратата толкова силно, че Нора очакваше да я изкърти от пантите. – Освободи ме. Мразя като правиш така.
Тя се усмихна дяволито на Нора и плесна триумфално с ръце.
– Готова ли си разкрием мъжа?
– Със сигурност.
Обединени от пакостта, и двете се насочиха към конюшните, за да намерят Виктор, Бейвъл, Пейгън и Юън напълно сами, във вкиснато настроение.
– Може би сме подранили? – предположи Виктор с надежда, докато двамата с Бейвъл крачеха напред-назад в последното отделение на конюшнята.
– Може би са ни зарязали – допълни Бейвъл. – Може би никога не е имал намерение да ни плати.
– А може би ни е видял и се крие – предположението на Юън беше най-разумно.
Виктор кимна.
– Най-вероятно. Бейвъл, остани тук, а ние ще огледаме наоколо и ще проверим, дали ще го намерим.
Юън се освободи от въжетата и ги подаде на Бейвъл. Катарина се изправи, когато мъжете минаха край тях. Лицето на Юън помръкна, щом ги видя сами.
– Къде е Лисандър? – изръмжа той.
Катарина не трепна нито от тона му, нито от заплашителното му поведение.
– При фургона. Мъжете винаги лесно се хващате в капана, когато една жена знае как да ви хване.
Юън не беше доволен от думите ѝ.
– Какво ти има, че заключваш хората във фургона си, Катарина? Смятам, че някой трябва да го запали.
Жената ахна.
– Дори не го казвай. Този фургон принадлежеше на дядо ми и на баща му преди това.
– Да – каза Бейвъл. – Ще ни донесе лош късмет, ако сега го изгубим. Призраците им вечно ще ни преследват.