Юън се извини, след което мъжете оставиха Нора и Катарина сами. Поне на думи.
Те обаче придружиха жените обратно, за да освободят горкия Лисандър, който звучно ги упрекваше.
– Следващият път, Кат – изръмжа Лисандър, – кълна се, баща или не, ще ти зачервя задника за това.
Катарина изсумтя невъзпитано.
Пренебрегвайки нападките им, Юън остави жените и Лисандър в малка странноприемница, преди да се върне, за да помогне на Виктор, Пейгън и Бейвъл с издирването на непознатия мъж.
Малката стая беше претъпкана с идващи и заминаващи си хора. Имаше четири прислужници и доста едър мъж, който раздаваше заповеди на жените.
Тримата се настаниха на една маса в далечния ъгъл, която току-що се бе освободила. Приятно закръглена блондинка се спря, когато наближиха масата. Тя внимателно балансираше чиниите от друга маса върху табла.
– Извинявайте, дами и господине, но ако ще поръчвате нещо за ядене, един от вас ще трябва да ме последва, за да го направи. Ужасно сме заети и не ни достига работна ръка. Не би трябвало да чакате дълго за храната си.
Лисандър последва жената, за да поръча, и докато чакаха да се върне, Катарина остави Нора сама, за да се освежи.
Нора остана сама на масата. Видя как двама мъже се сбиха и наблюдава как собственикът изхвърли и двамата навън. Приятната силна миризма на печащ се хляб и печено месо изпълваше въздуха.
Не беше нужно повече, за да накара стомаха ѝ да закъркори. Лисандър вдигна ръка, за да я уведоми, че ще се върне всеки момент. Нора зачака търпеливо, докато разговорите в залата звънтяха силно в ушите ѝ. Накрая едно изречение проехтя по-силно от останалите…
– Какво правиш тук?
Сърцето ѝ спря, когато чу гласа зад себе си. Беше глас, който познаваше прекалено добре. Глас, който смразяваше кръвта ѝ и караше сърцето ѝ да бие тревожно.
Не, не можеше да бъде…
Обръщайки се, тя видя Раян МакАрън да стои между нея и избледнялата дървена стена. Гледаше я ядосано с тъмнокафявите си очи. Светлокестенявата му коса беше прибрана назад от лицето му, а той не изглеждаше много доволен от присъствието ѝ.
– Какво търсиш тук? – попита го тя ядосано.
Той също не ѝ отговори.
– Кълна се, жено, никога не правиш това, което ти кажат. Отдавна трябваше да пътуваш към дома, а не да си тук.
Ядосаният му, заповеднически тон я накара да се намръщи.
– За какво, дявол да те вземе, говориш?
– Ставай – той я хвана грубо за ръката и я изправи на крака.
– Пусни ме! – сопна се тя, като се опита да се освободи.
Той отказа да го направи.
Нора се намръщи, докато грубо я дърпаше през тълпата. Тя удари ръката на Раян, но той отказа да разхлаби хватката си.
– Какво ти е, Раян? Полудял ли си?
– Мълчи, Нора. Не съм в настроение за приказките ти и не гарантирам какво ще направя, ако не държиш езика си зад зъбите. Някой ден ще се научиш да мълчиш и да слушаш.
Изведнъж Юън се появи насред пътя им към вратата, очите му бяха потъмнели и излъчваха смъртна опасност.
– Освободи я.
Раян извади меча си толкова бързо, че Нора ахна. Насочи го към гърлото на Юън.
– Това е между мен и нея, МакАлистър. Не ме карай да те убивам.
Настана тишина, всички очи в странноприемницата бяха вперени в двамата мъже и любопитни хора се насъбраха около тях, чудейки се какво се случва.
Юън отмести поглед от върха на меча към Нора. В твърдия му поглед тя видя ледена решителност, която смрази кръвта ѝ. Това беше мъж, който наистина можеше да убие някого. Лицето на човека, който бе започнал това пътуване с нея. А тя бе забравила колко опасен може да бъде Юън.
– Идвай! – заповяда ѝ Раян.
Юън се придвижи толкова бързо, че тя дори не успя да проследи движението му. В един момент Раян го държеше на място с острието на меча, а в следващия Юън бе избил острието настрани с ръка и го бе стиснал за гърлото.
МакАлистър го вдигна от земята за яката на ризата и го остави да виси в юмрука му. Раян се бореше с хватката му, но беше безсмислено. Юън беше много по-едър и го държеше с юмрука си както разярено куче, държеше пале.
– Кой си ти? – изръмжа Юън.
Сега, когато вече беше по-спокойна, че Юън е тук, Нора видя Виктор, Пейгън и Бейвъл да стоят зад него. Пейгън наблюдаваше ставащото с типично тихо хладнокръвие, докато Виктор беше присвил очи.
– Този, който каза, че ще ми плати – обясни той.
– Защо? – Юън попита Раян. – И какво искаш от моята жена?
– Твоята жена? – Раян повтори невярващо, а лицето му се беше зачервило от хватката на Юън. – Не е твоя, МакАлистър. Моя е. Аз съм Раян МакАрън и тя ми е обещана.
Нора видя как цветът и ядът се изпариха от лицето на Юън. Изведнъж погледът му изглеждаше замаян, сякаш някой го беше ударил. Измъченият му взор се отмести от Раян към Нора.