Юън поклати глава невярващо.
– Откъде ти хрумнаха тези мисли?
Тя го игнорира.
– Ти бе пределно ясен, че не искаш да ми помогнеш. Така да бъде. Няма да те безпокоя повече. Сега се отдръпни и ми позволи да си тръгна. Чака ме дълъг път и…
– Никъде няма да ходиш.
– Моля?
– Чу ме. Няма да ти позволя да предприемеш пътуване, на което в най-добрия случай ще те отвлекат, а в най-лошия – ще загинеш.
– Не съм твоя грижа.
– Милейди – отвърна той, а гласът му бе груб и заплашителен. – Моментът, в който си сложила името ми на парче пергамент, посочвайки ме като твой годеник, ти се превърна в моя грижа. Мислиш ли какво би станало, ако се нараниш? Баща ти, който и да е той, ще настоява за главата ми, задето съм позволил да пострадаш. Според твоите думи ние сме обвързани един с друг.
Тя се сви, сякаш не бе помислила чак толкова далеч напред.
– Може и да не повярват – отвърна му с надежда и наклони глава, сякаш току-що се бе убедила в аргументите си. – Все пак не сме се срещали преди. Като се замисля, изобщо не биха повярвали.
– Ще го направят – отвърна той мрачно.
– Откъде знаеш?
– Довери ми се. С моя късмет няма да стане другояче.
Юън отново изръмжа дълбоко. Изглежда тя имаше такъв ефект върху мъжете, когато разговаряха с нея. Въпреки това не разбираше, защо всички толкова се дразнеха край нея.
Нора наблюдаваше как той започна да събира нещата си.
– Какво правиш?
– Приготвям се да те заведа при братята си.
– Защо?
– Защото не може да останеш тук с мен.
Тя постави ръце върху бедрата си.
– Не желая да ме водиш при братята ти. Трябва да отида при леля си.
– В Англия.
– Да.
Юън спря за момент, за да я погледне.
– И кажи ми, моля те, коя е тази безценна леля, при която искаш да те заведа?
Нора се поколеба. Това знание можеше лесно да я нарани повече, отколкото да ѝ помогне. Винаги трябваше да внимава на кого разкрива това – последствията можеше да са наистина потресаващи.
– Ако ти кажа, трябва да се закълнеш в душата си, че никога няма да ме върнеш при баща ми.
– Добре. Заклевам се, в каквато и част от душата си притежавам, че няма да те върна при баща ти.
Тя си пое дълбоко въздух, надявайки се, че той ще удържи на думата си.
– Леля ми е Елеонор Аквитанска2.
Юън се засмя скептично на изказването ѝ. Това вече бяха пълни глупости. Никога не бе чувал нещо по-абсурдно.
Тази жена, която и да бе, беше забележително глупава, за да направи такова грандиозно твърдение.
– Кралица Елеонор от Англия е твоята леля?
– Да.
Девойката със сигурност се бе побъркала. Нищо не можеше да се направи. Твърдението ѝ, че е племенница на кралицата на Англия, беше напълно и изцяло налудничаво.
– Тогава аз съм синът на Уилям Завоевателя3.
– Приятно ми е да се запознаем, Уилям Руфъс4.
Юън прокара ръка през косата си, макар че това, което наистина искаше да направи бе да я стисне за гърлото. Какво щеше да прави с нея? Дори за момент не ѝ вярваше. Ако племенницата на Елеонор Аквитанска бе където и да е било в Шотландия, всички биха разбрали.
– Как е името ти, девойче?
– Елинор. Кръстена съм на леля си, но може да ме наричаш Нора.
– А кланът ти?
– Това няма да ти кажа.
За пръв път Юън разбра част от безсилието, което Локлан бе изпитал, докато се разправяше с Маги през последните дни от враждата с клана МакДъглас. Поне тогава по-големият му брат разполагаше с Брейдън, който се намеси и спаси деня, като укроти момичето. Наоколо нямаше кой да му помогне с тази досада.
Какво правеше един мъж с жена, която отказваше да се вслуша в разума? Много ли искаше, като се надяваше на някаква божествена намеса? Очевидно бе така.
Юън не бе сигурен как да продължи, но братята му бяха специалисти, що се отнасяше до справянето с жени, не той.
– Добре тогава, Елинор…
– Нора.
Тя потръпна при убийствения поглед, с който я дари.
– Знаеш ли – отвърна му тихо, – наистина не желая да съм ти в тежест. Просто искам да отида при леля си. Елеонор винаги е казвала, че мога да я посетя по всяко време, ако имам нужда.
– Така ли?
– Да.
– И казвала ли е нещо друго?
– Да не позволя на никой мъж, освен на Бог, да ми нарежда как да се държа.
Юън се поколеба. Сега звучеше като кралицата от легендите, обаче това не означаваше нищо друго, освен факта, че жената се бе поучила от нея. Нямаше начин да е принцеса или каквото там се очакваше да бъде племенницата на Елеонор. Тази девойка беше шотландка, както и той. И колкото по-скоро я отстранеше от живота си, толкова по-добре щеше да е за него.
С тази мисъл в главата си, той угаси огъня и събра малко хранителни запаси и плейдове5.