– Не знам, Юън. Мисля, че по-безнадеждно от това не може да стане.
– Погледни ме, Нора.
Тя се подчини.
– Ако наистина не може да стане по-безнадеждно, и двамата имаме добри шансове. Обещавам ти. Това, във великият план на живота, не е толкова лошо.
Нора поклати глава.
– Странен мъж си, Юън МакАлистър. Но въпреки това те обичам.
Думите ѝ накараха сърцето му да трепне.
– Моля?
– Обичам те – повтори тя. След това положи глава на гърдите му и се сгуши до него. – Съжалявам, че те забърках в това.
Щастие, неверие и гняв го раздираха отвътре.
Как беше възможно жена като нея да изпитва загриженост към него?
И въпреки това знаеше, че казва истината. Тя не беше Айзобел, която лъжеше и след това си беше отишла. Нора никога не би могла да е толкова жестока.
Тя го обичаше.
А сега той я обичаше още повече отпреди.
– Няма да им позволя да те наранят, Нора. Разбираш ли?
Тя му се усмихна вяло. Оценяваше това, което той се опитваше да направи, но не хранеше напразни надежди.
Колко много обичаше своя голям мечок. За малко да му повярва, когато изрече думите.
– Да.
Юън притисна лицето си към нейното. Тя можеше да го чуе как си поема въздух, сякаш я вдишваше. Той се отдръпна леко и я целуна по бузата.
Тя го погледна с възхищение, когато се отдръпна от нея. Изправи се бавно, обърна се с лице към стената и подпря единия си крак на нея близо до мястото, където беше забит пръстена. Хвана въжетата с ръце, използвайки крака си, за да ги издърпа срещу железния пръстен. Всеки мускул от тялото му се напрегна, докато се опитваше да освободи пръстена. Действията му изумиха Нора също толкова, колкото и факта, че може да успее въпреки че това, което правеше най-вероятно беше мъчително за него.
– Хей! – извика Руфъс, който се обърна и видя Юън на крака.
МакАлистър не спря.
Стената се разтресе, докато той дишаше тежко и се напрягаше все повече.
Нора се изправи на крака и се отдалечи от стената преди силният ѝ мечок да я събори отгоре ѝ. Никога досега не беше виждала подобно нещо. Малко преди братята да го достигнат, Юън изтръгна пръстена от стената.
Обърна се към МакКейд, като се озъби зловещо.
Нора искаше да помогне на Юън, когато братята го нападнаха, но докато тя беше там, вързана, бе пречка за него и го знаеше. Ако някой от тях я заловеше, отново щяха да я използват, за да контролират Юън, като застрашат живота ѝ. Затова тя направи единственото нещо, което можеше.
Избяга при конете в момента, в който МакКейд тръгнаха към Юън. Рискът си струваше. Бяха толкова решени да заловят Юън, че тя вече се беше качила на коня му преди Греъм да осъзнае, че бе напуснала мястото.
Не беше свикнала да язди без седло, но това нямаше значение. От нея зависеше да ги измъкне от тази ситуация и тя нямаше да предаде Юън. След като се качи на гърба на коня, тя стисна здраво краката си около ребрата му и го насочи право към мъжете.
Братята се разпръснаха.
Със сумтене, Юън се метна на коня зад нея.
Прехвърли завързаните си ръце над главата ѝ, обгърна я, и пое юздите, обръщайки коня обратно.
Пришпори го към другите коне, като ги разпръсна и ги насочи към гъстата гора.
Нора можеше да чуе как братята ругаеха, докато се опитваха да хванат конете си, а те самите се отдалечаваха от тях.
Искаше ѝ се да се обърне и да провери, дали ги преследват, но не можеше. Хватката на Юън беше прекалено здрава. Затова тя се съсредоточи, за да остане неподвижна, докато Юън маневрира.
Тялото му беше напрегнато и в готовност, докато двамата препускаха през гората. Буйният му кон прелиташе през дърветата с лекота, но въпреки това тя се ужасяваше, че братята МакКейд щяха да ги хванат. След известно време Юън спря коня и се обърна да погледне назад.
– Избягахме ли? – попита тя с глас, изострен от страх и безпокойство.
– Така мисля – той я прегърна, придърпвайки я по-близо до себе си. – Ти си блестяща, Нора.
Тя се засмя триумфално.
– Това с коня беше лесната част. Ти направи най-трудното с издърпването на пръстена от стената. Добре ли си?
– Малко ме боли, но съм благодарен, че ти запази ума си – той я целуна бързо и дълбоко по устните.
Похвалата му я накара да се усмихне.
– Нима очаквахте да загубя ума си, милорд?
– Не. Познавам те добре.
Думите му я поласкаха и тя изпита желание да го целуне заради тях. И щеше да го направи веднага щом успееха да изягат.
Щеше да го заслепи от целувки заради всичко.
Юън ги преведе през гората, все по-далеч от МакКейд.
– Не трябва ли да се върнем обратно към града? – попита тя.
Той поклати глава.
– Ще очакват да направим точно това. Без съмнение те също са се върнали и ни чакат. Предлагам да отидем още по на север, след което на запад, преди да се върнем обратно към замъка на Локлан.