Сама се изненадваше колко много му се доверяваше. Колко силно го обичаше.
Той забави коня, за да може да отвърже колана от ръцете ѝ и да я освободи. Нора се опита да се обърне, за да върне услугата, но въжетата бяха толкова стегнати, че не можа.
Тя внимателно докосна зачервените белези на китките му, някои от които вече кървяха.
– Сигурно много те боли.
– Ще оживея поне докато не намерим някакъв начин да ги отрежа.
– Онази кама не е ли в ботуша ти?
– Не, заех я на Лисандър по-рано тази сутрин и забравих да я взема.
Тя въздъхна.
– Жалко – изричайки думата тя се намръщи.
Юън изглеждаше блед и се потеше обилно, сякаш беше тичал дълго време. Решавайки, че това е в следствие на усилието, което бе приложил при стената и бягството им, тя се облегна на него и го остави да ги заведе на безопасно място.
Спряха чак когато се мръкна.
Юън я освободи от прегръдката си и ѝ помогна, доколкото можеше, да слезе от коня. Едва когато той я последва, тя забеляза ярко червеното петно на дрехите му. Приличаше на кръв. Много кръв.
Гледката накара сърцето ѝ да спре. Не можеше да е ранен. Ако беше, щеше да го е споменал.
Нали?
И въпреки това красивите му черти бяха бледи. Все още се потеше, и тя не можеше да не забележи, че движението му беше затруднено. Нямаше и следа от смъртоносната грация, която беше свикнала да вижда в своя гигант.
– Какво е това? – попита тя, като посочи петното.
– Нищо – той изведе коня на открито и го завърза, за да пасе.
Действията му накараха Нора да се намръщи и когато погледна през рамо и видя, че гърбът и профилът ѝ също са изцапани в червено, сърцето ѝ заби още по-бързо.
– Ранен ли си? – тя се спусна към него.
Той избърса потта от лицето си с ръка и поклати глава, сякаш да я прочисти.
– Греъм ме наръга, докато се биехме. Острието рикошира в реброто ми.
Нехайният му тон я накара да премигне невярващо. Как можеше да е толкова равнодушен относно прободна рана?
– Сядай, Юън МакАлистър!
Той вдигна вежда, сякаш беше изненадан, че му нарежда.
– Не мога да повярвам – промърмори тя. – Направи се на безпомощен, когато падна от дървото, но когато пострада сериозно, започваш да се правиш на благороден: „О, не боли. Всичко ще е наред.“ Как смееш! Сега сядай и ми позволи да погледна.
Той изръмжа насреща ѝ, след което изпълни нареждането ѝ.
– Не съм пеленаче, Нора, и няма нужда да ме третираш като такова. Понасял съм много по-лоши наранявания от това и все още съм тук.
Тя дори не благоволи да му отговори, защото, ако го направеше, ушите му щяха да кънтят от обидите ѝ, докато не дойдеше краят на света. Пое дълбоко въздух, борейки се с желанието да не пести думите си за него. Как можеше да постъпи така? Раната сигурно беше мъчителна. Тя го принуди да легне, за да може да повдигне ризата му и да погледне раната. Усети как цветът се оттегли от бузите ѝ като я видя. Греъм беше направил дълбок разрез. От раната, която не изглеждаше добре, все още течеше кръв.
– О, Юън – каза тя с въздишка. – Не мога да повярвам, че кръвта ти не е изтекла. Защо не ми каза, че си ранен?
Той вдигна вързаните си ръце към бузата ѝ, за да я докосне с пръсти. Настойчивостта в кристалносините му очи едновременно я разгорещяваше и я караше да трепери.
– Не можехме да спрем, Нора. Ако ти бях казал, че съм ранен, щеше да ме накараш да го направим, за да се погрижиш за мен, а не исках да те заловят отново.
От тези думи любовта ѝ се утрои. Заради нея той се бе мъчил безброй левги, без да обели дума или да се оплаче.
Тя хвана ръката му в своята и целуна пръстите му.
– Благодаря ти. А сега лежи спокойно и ми позволи да се погрижа за теб.
Той кимна, отдръпвайки ръцете си.
Юън успокои дишането си, докато лежеше, взирайки се в жената, която означаваше толкова много за него.
Заради нея беше готов да мине през огньовете на ада.
Тя погали бузата му с ръка и го смъмри с притеснен поглед.
– Имаш треска.
– Знам – можеше да я усети.
Вече трепереше, но той винаги трепереше, когато Нора го докоснеше.
Тя разкъса дамската си риза и я използва, за да направи превръзка.
– Дръж това, докато донеса малко вода.
Той изпълни нареждането ѝ.
Тя се спусна към потока близо до коня и след няколко минути се върна с друга част на ризата, която беше разкъсала.
Притисна студения плат към раната му.
Юън си пое дълбоко въздух, когато ледената вода го ощипа и платът одраска неравните краища на раната му. Да наистина болеше. Не искаше нищо друго, освен да се свие на топка и да поспи малко, но не смееше.