– Благодаря ти, Раян.
Той ѝ кимна.
– Само съжалявам, че не съм по-вещ в това, да те защитавам. Повярвай ми.
– Но поне опита.
Раян остана мълчалив, докато Нора и Катарина разговаряха за това какво трябва да направят, за да избегнат МакКейд и всяка друга тема.
МакАрън лежеше във фургона, оплаквайки се всеки път, щом си поемеше въздух, за това колко го боли и как никой от тях не разбираше изтощителното страдание, което раздираше стомаха му.
Нора не каза нищо. Вместо това тя си мислеше за мъжа, който управляваше фургона. Мъжът, чийто хълбок не беше зашит и чиито китки бяха наранени. Мъжът, който не каза нищо за болката. Душевна или физическа.
Яздиха с часове без да спрат. Беше почти обяд, когато Юън най-накрая накара конете да спрат. Помогна на Нора да слезе и остави Виктор да се погрижи за Катарина.
Нора се опита да говори с него, но Юън отказа.
Без да промълви и дума или да я погледне той се върна при конете, за да се погрижи за тях.
Нора отиде при него бясна от държанието му.
– Защо се държиш така студено с мен?
– Не съм студен с теб.
– Нима? Тогава защо ме полазват тръпки всеки път, щом срещна погледа ти? Или по-правилно ще е, когато ти срещнеш моя поглед, което изведнъж не се случва често.
Той погледна през рамото ѝ към мястото откъдето МакАрън ги наблюдаваше с повдигната вежда.
– Раян е ранен. Трябва да се погрижиш за него.
Изведнъж тя разбра.
– Ревнуваш ли?
– Не ревнувам, Нора. Повярвай ми.
– Тогава какво ти е?
– Ядосан съм.
Юън стисна зъби, като не можеше да повярва, че се е изпуснал.
– Какво те е ядосало?
Съдба. Участ.
Всичко, което му пречеше да я обяви за своя.
Всичко, което правеше Раян по-подходящ от него самия.
– Просто ме остави на мира.
Тя посегна да го докосне.
За момент Юън копнееше толкова много за това докосване, че не можа да помръдне.
Изчака, отчаян, изпълнен с нужда.
Но също така нямаше право на това.
Отдалечи се от нея.
– Юън, моля те, говори с мен. Не ме отблъсквай.
Въпреки че сърцето му се късаше, Юън пренебрегна молбата ѝ. Трябваше.
Ако не го направеше….
Мина грубо покрай Раян и отиде да се погрижи за личните си нужди в гората.
Нора гледаше как Юън си тръгва и усети дълбока нужда да го последва и да го набие с клон, докато не се съвземеше и разговаряше с нея.
– Той те обича.
Гласът на Раян я накара да примигне.
– Какво каза?
– Обича те, нали така?
– Какво те кара да си мислиш това?
Раян въздъхна.
– Изражението на лицето му, когато те погледне и омразата в очите му, когато мина покрай мен току-що. Очаквах, че ще ме удари.
Нора се загледа в гората, където Юън беше изчезнал. Искаше ѝ се да може да погледне в душата му за миг и да разбере как се чувства.
– Не знам какво изпитва. Но съм наясно, че е инатлив и досаден мъж.
– Инатлив и досаден мъж, в когото ти също си влюбена.
Тя се намръщи на Раян.
– Не си прави труда да лъжеш, Нора – каза той мило. – Познавам те през целият си живот. Нещо в теб грейва, когато той е наоколо.
Нора отхвърли идеята.
– Няма такова нещо.
– Напротив, има. Цялата сияеш – челюстта на Раян трепна. – Никога не сияеш около мен, освен ако не си се изчервила, защото си ми ядосана.
– Тогава ще отмениш ли годежа ни?
Лицето на Раян стана сериозно и когато срещна погледа ѝ, решителният, непоколебим израз в очите му я жегна право в сърцето.
– Не мога, Нора. Прекалено много съм задлъжнял. Тези мъже ще ме убият, ако не им платя дължимото. Съжалявам.
Тя извърна поглед, а сърцето ѝ се разкъса.
– И аз, Раян. И аз съжалявам.
Отне им три дни да стигнат до крепостта на Локлан. Юън не ѝ говореше дори когато Нора правеше всичко възможно, за да завърже разговор с него.
Отказваше дори да я погледне.
Държеше се така, сякаш тя не съществува и всеки път, когато откажеше да се обърне към нея или дори да я погледне, сърцето я заболяваше още повече. Какво ли щеше да ѝ коства да го вразуми?
– Не – беше отвърнала Катарина, когато Нора бе споделила чувствата си с циганката. – Държи се така, сякаш да те вижда е повече от това, което може да понесе. Знае, че Раян претендира за теб и това го разкъсва отвътре.
Нора се надяваше това да не е истина.
Но ако беше права, тя щеше да направи живота на Раян невъзможен. Всеки път, когато се приближеше до нея, тя не спираше да говори. Свиреше на лютня, докато накрая той не я умоляваше или заплашваше, за да спре. Правеше всичко, което се сетеше, за да го извади извън нерви.