В повечето случай само няколко минути след като я приближеше, тя го прогонваше.
– Освободи ме от годежа – Нора не спираше да го моли.
Отговорът му беше непоклатим.
– Не мога.
И това продължи, докато накрая не ѝ идваше да закрещи.
Сега, когато краят на пътуването им наближаваше, тя наблюдаваше Юън върху фургона, докато яздеше до него. Погледът му беше фокусиран право напред и все пак тя подозираше, че той знае точно къде се намира и какво правеше.
– Предполагам, ще се радваш да се отървеш от мен – каза му тя, докато той се опитваше да я игнорира. – Вече ще можеш да се върнеш обратно в пещерата си.
Той не отвърна нищо.
– Ще се радвам отново да имам легло – оплака се Раян, който яздеше зад нея. – Страхувам се, че стомахът ми е завинаги увреден. Това темпо почти ме уби.
Беше жалко, че Локлан живееше толкова близо.
Нора! Тя се скастри наум.
Колко жестоко!
Това беше така, но в същото време не можеше да изпитва по-мили чувства към мъжа, който беше на път да съсипе единствения ѝ шанс да бъде щастлива.
Беше изгубила един мъж заради друга жена.
Сега щеше да изгуби Юън заради честа му.
Мъжете и тяхната чест. Когато искаха, можеха да бъдат доста диви, ако се отнасяше до честта им. Кога ли щеше да дойде денят когато щяха да оставят любовта да ги ръководи, а не глупавият им кодекс на честта.
Тя въздъхна замечтано, докато го гледаше.
Моля те, Господи, помогни му да види, че имам нужда от него също толкова, колкото и той се нуждае от мен.
Влязоха мълчаливо през портите на замъка на Локлан само за да се озоват насред пълен хаос.
Родителите ѝ, Лисандър, Пейгън, Бейвъл и цялото семейство на Юън се бяха събрали в двора на замъка и никой от тях не изглеждаше много щастлив.
На Нора ѝ се искаше да обърне коня и сама да язди до Англия. Единственото, което я спря, беше, че затвориха портата зад нея.
По това колко напрегнато беше тялото на Юън тя съдеше, че и той изпитва същото желание, но, типично за него, той се отправи право към бурята.
На стълбите, пред портата на замъка, стоеше ниска, тъмнокоса жена, която толкова много приличаше на Юън, че Нора беше сигурна, че това е майка му. Беше обградена от двама тъмнокоси мъже и от ръстта им и близостта до нея, тя предположи, че това са двамата му братя.
Единият беше мрачен и смъртоносен, а погледът му беше зловещ. Ако съдеше по слуховете, можеше да предположи, че това е Син МакАлистър, който се беше оженил за предводителката на клана МакНийли. Красива червенокоса дама стоеше до него. Благородната ѝ стойка потвърждаваше позицията ѝ. Без съмнение, тя бе Каледония от клана МакНийли – далечна братовчедка на Нора, която никога не бе срещала.
Другият тъмнокос мъж беше толкова красив, че чак болеше да го гледаш. Той беше истинско съвършенство, а жената до него беше наобиколена от деца. Червената ѝ коса не беше толкова изящна като на Каледония, а на външен вид беше по-скоро обикновена.
Но когато тя побутна Брейдън, той я погледна, а любовта, изписана на лицето му показваше, че я смята за най-красивата жена на света.
От това я заболя сърцето. Неотдавна Юън също я гледаше по този начин.
Катарина изсвири тихо с уста.
– Кой е онзи мъж, който стои до Алекс?
Нора погледна към баща си и забеляза мъжа, който Катарина бе видяла. Беше висок, рус и неимоверно красив.
Плашещо красив.
– Това е брат ми Локлан – отвърна Юън вместо нея. – Син е отдясно на майка ми, която е на стълбите, а Брейдън е отляво. Съпругата на Брейдън, Маги, е дамата обградена от деца, а Каледония, съпругата на Син е до него.
Нора се зарадва, че бе успяла да ги разпознае.
– Имаш наистина красиви братя Юън – каза Катарина с глас, изпълнен със страхопочитание.
– Така казват.
Нора осъзна, че за първи път от дни Юън я гледа.
Той закара фургона до стълбите, след което спря и дръпна дървената спирачка.
Веднага щом тя спря коня си, баща ѝ и майка ѝ се спуснаха към нея. Въпреки че беше уплашена от това, което може да стане, тя се радваше да види отново родителите си.
– Добре ли си? – попита баща ѝ, когато ѝ помогна да слезе от коня.
Красивите му вежди бяха сбърчени от притеснение, докато я оглеждаше за наранявания.
Нора се наслади на гледката на баща си. Беше малко по-висок от нея и як. Гъстата му брада беше същото златисторусо като косата му, а кафявите му очи показваха едновременно облекчение и яд.
– Добре съм, татко. Наистина.
Той я дръпна от седлото в прегръдката си и я задържа така. Нора остана без думи. Беше толкова нетипично за баща ѝ да показва такива емоции. Винаги се бе държал така с нея, сякаш е някое нежно цвете, което ще се смачка от допира му.