Нора понечи да им разкаже какъв лъжец беше Раян, но се въздържа. В края на краищата родителите ѝ го възприемаха като собствен син. Не смяташе да унищожи това както за тях, така и за Раян.
Все още не.
Но ако я принудеха да го направи, щеше да го провеси от най-високото дърво.
– Не искам да се омъжа за Раян.
Майка ѝ погледна към вратата.
– Нима предпочиташ Юън?
Очите ѝ се напълниха със сълзи, когато кимна.
– Повече от всичко.
Баща ѝ се усмихна.
– Тогава аз ще се погрижа за това.
– Искаш да кажеш, ако той ме поиска.
Баща ѝ изглеждаше обиден от думите ѝ.
– И защо да не те иска?
Нора прехапа устна, когато си помисли за Раян на долния етаж. Юън никога нямаше да се съгласи на брак с нея, докато вярваше, че МакАрън я обича.
И тя го знаеше.
Въпросът беше: можеше ли някога да накара Раян да признае истината?
17 Донжон – това е главната кула на замък, служеща за последна защитна позиция, където обитателите на замъка могат да се оттеглят – Б.пр.
Глава 12
Нора прекара дни, стоейки до леглото на Юън. Той лежеше в делириум, тялото му бе погълнато от треската. Многократно го къпеха, опитваха се да се преборят с треската, но нямаше почти никакъв ефект.
Изглеждаше така, сякаш изобщо нямаше да се върне при тях. Всеки ден, който изминаваше без той да отвори очи, беше ден, в който Нора се отчайваше още повече.
Той трябваше да се събуди. Нямаше да понесе мисълта, ако го изгубеше заради това. Братята му се редуваха, като помагаха на нея и на майка си в това да се грижат за него, но докато дните се точеха, тя започна да се страхува, че Юън никога повече няма да се събуди.
Неспокойствието ѝ я караше да му говори още повече.
Придумваше го да яде и да пие. Умоляваше го да се събуди и да я погледне.
Да ѝ извика дори.
Би дала всичко да чуе някои от онези мечешки ревове.
Само когато бяха сами, се осмеляваше да му говори за любовта си. Да му казва колко се нуждае да се върне при нея.
– Той шепти името ти.
Тя вдигна глава от бродерията си само за да види, че Локлан я гледаше от мястото си до прозореца, понеже тя стоеше до Юън.
Локлан беше сменил Син едва преди пет минути и тя бе благодарна за това. Имаше нещо мрачно и зловещо около Син МакАлистър. Ако не беше любовта на скъпата му съпруга и малкото бебе, тя щеше да е ужасена от него, но откакто пристигнаха, беше видяла достатъчно от нежността му към тях, за да знае, че не бе толкова жесток, колкото изглеждаше.
Доста харесваше Брейдън. Винаги успяваше да я накара да се усмихне чаровно или да се засмее, докато двамата наблюдаваха Юън. Беше ѝ разказал безброй истории за шеги, които като малък е правил на Юън.
Но когато ставаше дума за Локлан…
Имаше нещо много строго и тъжно около този МакАлистър и това я караше да се чувства крайно неудобно. Виждаше го несериозен единствено когато Катарина го дразнеше, което се оказа навик, към който циганката веднага беше привикнала. Локлан беше млад, за да притежава такава сила и власт, и тя се чудеше дали намира тази тежест за подтискаща.
– Знам – отговори му тя.
– Можеш ли да ми кажеш защо?
– Може би защото иска да се събуди и да помоли да пощадя ушите му, докато се оправи.
Лицето на Локлан омекна.
– На моменти може да е малко арогантен.
– Не наистина. Всъщност е доста чаровен.
Изявлението ѝ накара Локлан да повдигне вежда.
– Така ли смяташ?
– Да. Той е много мил и нежен.
Локлан се задави.
– Юън? Нежен? Искаш да кажеш дявол. В най-добрия случай.
– Той не е със сигурност… често. Просто е чувствителен.
Думите ѝ го слисаха.
– Милейди, опасявам се, че вие сте се заблудила, ако мислите така. Няма нищо чувствително в него.
Казаното разпали гнева ѝ.
Как се осмеляваше да говори подобно нещо!
– Не познавате много добре брат си, нали, милорд?
Тя се протегна и докосна ръцете на Юън. Ръце, които я караха да ридае от удоволствие. Ръце, за които с радост би продала душата си, за да може да ги държи завинаги.
– Обичаш го – плътният глас на Локлан проехтя в тишината на стаята.
Беше констатация на факт.
Нора не си направи труда да излъже.
– Да, така е.
– Той знае ли?
– Никога не съм го крила.
Усети тежестта на погледа на Локлан върху себе си. Беше тежък. Плашещ.
Проницателен.
– Той обича ли те?
Тя въздъхна леко.
– Така смятам, но с Юън, човек никога не знае какви са намеренията му.