Локлан се наведе напред в стола си.
– Нора, погледни ме.
Тя се подчини.
Строгият поглед на МакАлистър дори не трепна. Беше напрегнат и тягостен.
– Той… ти… – Локлан, изглежда, се чувстваше доста некомфортно и тя знаеше какво я питаше.
Лицето ѝ се изчерви и тя извърна поглед, без да отговаря.
Локлан изруга.
– Баща ти ще иска да вземе главата му заради това.
– Баща ми никога няма да научи и ако кажеш и дума, Локлан МакАлистър, аз ще го отрека.
Той ѝ се усмихна.
– Ще защитиш брат ми?
– Винаги.
Усмивката се промъкна нагоре по лицето му чак до очите, като им придаде нежен, приятелски син нюанс вместо типичната студенина.
– Юън е късметлия, че те е намерил.
Неочакваният коментар я накара да се намръщи.
Локлан се извини и я остави сама с Юън.
Нора се вгледа в бледите му черти. Влажната му от пот коса се беше сплъстила и полепнала по кожата му. Остави бродерията си настрани и отиде да донесе кърпа, за да измие челото му.
– Иска ми се да се събудиш, Юън – каза тя същото, което винаги повтаряше, докато се грижеше за него сама. – Липсва ми да виждам кристалносините ти очи, да чувам страховития ти рев, когато си ми ядосан. И най-вече ти ми липсваш.
Очите му се отвориха, шокирайки я.
Гледката я накара да ахне.
За секунда си помисли, че все още е в капана на породената от треската лудост, но погледът му беше бистър и осезаем.
Той се намръщи и се опита да стане.
– Не – каза тя, като го принуди да легне. – Не трябва да се движиш.
Намръщването му се задълбочи. Огледа се из стаята, след което надникна под чаршафа. Озадачен, той я погледна.
– Защо си тук, в дома на брат ми, докато аз лежа гол в леглото му?
Тя се засмя, чувствайки облекчение, че се е събудил и е все още кисел както винаги.
Преди да може да отвърне, вратата се отвори и майка му и брат му Син влязоха. Веднага щом осъзнаха, че е буден и нащрек, те се спуснаха към него.
– Значи е жив – каза Син с облекчение, а тъмните му очи блестяха.
Айлийн пое ръката на Юън и я притисна до устните си.
– Слава на господ. Боях се, че ще загубя още един син.
Нора искаше да остане, но когато Брейдън, Маги и Каледония нахлуха в стаята с децата си, осъзна, че мястото ѝ не беше там.
Въпреки че ѝ се искаше да е другояче, тя не бе част от семейството на Юън. Те бяха.
Обърна се и тихо се отправи към стълбите. Когато се озова на първия етаж, видя Локлан, който тъкмо напускаше голямата зала и се насочваше към стълбището зад нея.
Беше се намръщил от притеснение.
– Случило ли се е нещо? Не си напускала Юън, откакто се разболя.
– Буден е.
С лице, огряно от радост той се затича по стълбите.
Нора се усмихна зад него, след което отиде при майка си, която седеше в голямата зала до огнището.
– Как е той? – попита тя.
– Мисля, че в края на краищата ще живее. Изглежда доста добре. Къде е татко?
– Отвън е, с Раян.
Нора се чувстваше странно. Не беше сигурна какво да прави сега, когато Юън беше отново буден. Толкова беше концентрирана в това той да се оправи, че не беше обмисляла какво ѝ вещае неговото оздравяване.
Сега се замисли.
Щеше ли да я задържи, или да я принуди да се омъжи за Раян?
Сърцето ѝ се сви.
Познавайки го добре, тя не се и съмняваше какво щеше да избере.
Нека бог се смилеше над тях, когато го направеше.
– Къде отиде Нора? – попита Юън, след като огледа тълпата около леглото си.
– Преди малко беше долу – отговори Локлан.
Юън започна да се изправя, за да я потърси, но Син го спря.
– Болен си вече почти две седмици, малки братко. Последното, от което се нуждаеш е да станеш и да вървиш.
– Аз… – той замълча, докато си спомняше всичко, което се беше случило.
Раян… копелето, което не искаше да умре.
Юън се отпусна, когато реалността го застигна.
– През тези дни Нора беше благословия за нас – каза майка му. – Грижеше се за теб като ангел. Винаги бдителна и внимателна.
Юън се обърна към нея, за да види благодарната ѝ усмивка.
– Какво искаш да кажеш?
– Не те е оставяла – обясни Маги.
Юън си спомни начина, по който Нора се бе грижила за него, след като бе ранен. Начинът, по който бе избягала от Раян.
– Искаш ли да я доведа? – попита Брейдън.
Юън поклати глава.
– Предпочитам да донесеш нещо за ядене и след това да ме оставите на мира.
– Сигурно се чувства по-добре – каза Син. – Вече търси уединението си.
Семейството му му отправи добри пожелания и любов и го оставиха сам с Локлан.
Юън погледна брат си, след това към вратата.
– Защо си все още тук?
– Искам да се уверя, че няма да направиш нищо глупаво.