– Като?
– Да се затвориш в себе си, когато долу има красива жена, която те обича.
Юън изсумтя, докато вътрешно сърцето му се свиваше при мисълта да я изгуби.
– Какво знаеш ти?
– Нищо наистина. Никога не съм бил благословен с обичта на жена. Но ако бях, щях да се уверя, че ще я задържа.
Юън изсумтя. За един мъж беше по-лесно да дава съвет, отколкото да го послуша.
Да го посъветва не струваше нищо на Локлан, но ако Юън се вслушаше, резултатът можеше да е катастрофален.
– Да, но на каква цена?
– Какво искаш да кажеш?
– Тя е обещана на друг, Локлан. Мъж, който я обича и който няколко пъти е казал, че няма да я пусне. Кланът му ще започне вражда с нашия, ако му я отнема. Вече причиних една вражда и убих брат си заради такова нещо. Мислиш ли, че искам да убия друг мъж?
– Юън.
– Остави ме! – извика той.
Локлан се напрегна, след което се обърна и излезе.
Вече сам, по-младият брат се остави на мислите му да се отнесат към последните няколко дни с Нора. Към щастието, което бе донесла в мрачния му свят.
Сведе поглед към бродерията, която лежеше на леглото му. Вдигна я и се намръщи. Беше образът на трубадур, който свиреше на лютня с една дама.
Пръстите му трепереха, докато проследяваше картината.
Как можеше да я остави?
– Моля да ме извините, Локлан МакАлистър, но вие не сте моя леърд и господар!
Нора видя как Катарина се отправи към вратата, а Локлан я хвана за ръка.
– Ще ме чуеш ли?
По детински, Катарина закри ушите си с ръце и започна да си тананика. Силно.
Локлан изглеждаше готов да я удуши.
– Сега за какво се карат? – попита тя майка си.
Майка ѝ сви рамене.
– Откакто се срещнаха, не правят нищо друго, освен да спорят. Горката Катарина не може да го понася.
Когато тя излезе бясна навън, а Локлан я последва, бащата на Нора и Раян влязоха. Последният изглеждаше напълно възстановен от раната си.
– Юън по-добре ли е?
Тя кимна. Все още не искаше да говори със страшилището.
– Нора – каза баща ѝ. – Раян и аз стигнахме до споразумение. Ако Юън отправи предложение за твоята ръка, Раян ще отстъпи.
Обхвана я неочаквана радост. Поне, докато не размисли добре.
– Ами ако Юън не го направи?
Раян повдигна вежди.
– Ти си моя, Нора. Да те притежавам и задържа, докато смъртта ни раздели.
Щом Раян изрече тези думи, тя видя Юън да влиза в залата. Той се спря и ги погледна мрачно.
Дори да живееше вечно, Нора никога нямаше да забрави изражението на лицето му, когато чу думите на Раян.
Искаше да прати по дяволите момента, в който се бе появил.
– Юън? – попита го тя. – Защо си станал?
Той не отвърна нищо. Просто се обърна обратно и започна да се качва по стълбите.
Нора се спусна към него.
Юън ѝ подаде бродерията, която бе оставила в стаята му.
– Помислих си, че ще ти трябва – отвърна той с празен глас и празни очи.
– Нека ти помогна да се върнеш в леглото.
Той сви устни към нея.
– Нямам нужда от ничия помощ. Върни се при годеника си.
– Юън – настоя тя. – Раян се е съгласил да ме освободи, ако ти ме искаш.
Той погледна към годеника ѝ.
– Вярно е – призна Раян, като се присъедини към тях. – Няма да застана между двама ви.
Юън искаше да се изсмее на тези безочливи думи. Съдбата наистина му се подиграваше.
Но вместо това долови шокирания стон на майка му, когато влезе в стаята и чу почти същите думи, които някога Киърън бе казал в тази зала.
Вземи я, Юън, ако предпочита такива като теб. Няма да заставам между двама ви. Но искам да знаеш, че ако тръгнеш с нея, никога няма да те нарека отново „братко“.
Чудеше се дали Раян е искрен, както Киърън, когато бе изрекъл тези думи. Или МакАрън щеше да се върне у дома, да събере хората си и да започне вражда, както бе обещал?
В ума си, Юън видя смъртта и разрухата, които бяха царували над земите на МакАлистър, докато воюваха с МакДъглас.
Трепвайки от болката, която донесе спомена и след това от сегашната реалност, той се обърна, за да се изправи пред жената, която наистина щеше винаги да обича.
– Тя ти принадлежи, Раян. Нямам нужда от съпруга.
Нора се почувства сякаш Юън я е зашлевил. Нищо досега не я бе наранявало толкова, колкото студеното му изявление.
– Сгрешила съм за теб, Юън МакАлистър – каза тя, а гласът ѝ потрепери, докато изричаше името му. – Ти си безсърдечен и груб.
С достойнство, което не чувстваше, тя вдигна брадичка и се върна при родителите си.
– Искам да си вървим.
– Сега? – попита баща ѝ.
– Да. Ще си тръгна с вас или сама, но няма да остана и секунда повече тук.
Юън се задуши, когато чу думите ѝ.