Тя го напускаше.
Ти ѝ каза да го направи.
Да, беше го сторил. Така беше по-добре.
Защо се чувстваше, сякаш коремът и сърцето му бяха разкъсани?
Бори се за нея, проклетнико, бори се!
Но той не можеше. Не можеше да позволи да разкъса клана си.
Родителите на Нора пожелаха бързо и засрамено довиждане на майка му, докато тя напусна залата, без да погледне към него.
Така да бъде.
Беше по-добре без нея.
И все пак мисълта, да се прибере у дома сам, смразяваше кръвта му.
Юън се качи нагоре по стълбите и се върна в леглото. Едва беше легнал, когато братята му нахлуха в стаята и обградиха леглото. И тримата изглеждаха ядосани и готови за битка.
– Може ли аз да съм този, който ще го пребие? – попита Брейдън.
Юън им се намръщи.
– Да ме пребиете за какво?
– Заради глупостта ти – изсъска Син.
Локлан удари Юън по рамото с юмрук. Силно.
Той се намръщи и потърка нараненото място, причинено от брат му.
– Направи го отново и ще ти откъсна ръката.
Локлан го изгледа вбесено.
– Опитай и ще превърна безполезната ти кожа в черга пред огнището. А сега ми кажи, как може да си такъв глупак, и да я оставиш да си отиде?
Изпълнен с гняв, Юън стисна зъби.
– Ти да не си глух? Помниш какво се случи последния път, когато отнех жена от годеника ѝ, нали?
Локлан го прониза с див поглед.
– Раян не е Роби МакДъглас, нито пък е Киърън.
Юън не отговори.
– Отново ни пренебрегва – възмути се Брейдън. – Няма да чуе и дума от това, което казваш.
– Тогава може ли да го убия? – попита Син.
– Не – отвърна Локлан. – Искам тази привилегия.
Брейдън се засмя.
– Просто си ядосан, че тя взе Катарина със себе си, когато тръгна.
Локлан изблъска Брейдън.
– По-добре зарежи този тип нападки. Никога отново не искам да чувам името на тази жена в мое присъствие.
– Вън! – И четиримата мъже подскочиха, когато чуха властния тон на Айлийн МакАлистър. – Оставете брат си на мира, момчета. Не се нуждае от още тормоз от такива като вас.
Те се оттеглиха с неохота. Но изражението на лицето, което всички споделяха, го предупреди, че ще се върнат, за да продължат да му досаждат.
– Благодаря – каза Юън, когато тишината отново изпълни стаята.
Тогава, за негов шок, майка му се приближи до леглото и го удари отстрани през дясното му бедро.
– Това за какво беше? – попита той, неспособен да повярва, че е направила подобно нещо.
– Иска ми се да беше достатъчно малък, за да мога да те напляскам подобаващо.
– Майко, ранен съм.
– Да. От главата до петите.
Той беше слисан. Никога преди не му беше говорила по този начин.
– Какво те е обладало?
– Най-вече гняв. Искам да знам защо остави такава красива девойка да си отиде с онзи безделник. Само ще направи живота ѝ невъзможен и ти го знаеш. Не мога да повярвам, че стори подобно нещо. Духове, пазете ме, но смятах, че съм те огледала по-добре от това, а сега откривам колко съм сгрешила.
Тя се прекръсти и започна да се моли за изгубената му своенравна душа.
Юън остана с отворена уста, неспособен да повярва както на нея, така и на действията ѝ.
– От всички, ти искаш да застана между тях?
Тя прекъсна молитвата си, за да го изгледа намръщено за минута. След това въздъхна уморено и седна на леглото му. Седя там няколко секунди, без да се движи или говори.
Юън не можеше да разбере дали събираше мислите си, или се приготвяше да го удари отново. Когато заговори, той се отдръпна от нея, в случай че лудостта отново я обземеше.
– Юън – започна тя така, сякаш думите ѝ тежаха. – През целия ти живот съм се опитвала да ти нося щастие и ме натъжава, че съм се провалила така ужасно.
– Майко…
– Не – каза тя и вдигна ръка, за да го прекъсне. – Остави ме да довърша.
Тя изглеждаше замечтана, сякаш си спомняше детството му. Юън се принуди да я разтърси. Ако си спомнеше много от странстващото му детство, наистина щеше да е в беда.
– За разлика от баща ти или братята ти, знаех защо си толкова необщителен. Винаги съм била наясно. Мислиш ли, че не помня как изглеждаше, когато беше на четири и беше прекалено голям, за да те нося на ръце? Беше свикнал да ме гледаш как държа Брейдън и можех да видя болката в очите ти. – Той отвори уста, за да го отрече, но тя го накара да замълчи, като постави ръка на устните му. – Седях с часове, плачейки, искайки ми се да съм се родила по-голяма, за да мога да те взема на ръце и да те нося както искаш. Но беше прекалено късно. Разби сърцето ми, когато реши, че нямаш нужда от мен и прегръдките ми.
– Това не е вярно – настоя той, въпреки че в сърцето си знаеше, че е истина.
Винаги се чувстваше наранен от това, че сякаш братята му получават всичко, а той бе оставен сам. Точно затова Киърън значеше толкова много за него.