Нора беше негова.
Нямаше начин да я остави да го напусне отново. За щастие, той премина успешно през церемонията и литургията, но Нора отказваше да участва в пира, който ги очакваше. Вместо това насила го заведе в стаята си и в леглото си. Юън въздъхна, докато лежеше върху мекия ѝ пухен дюшек, а тя пърхаше из стаята.
Стените ѝ бяха боядисани в нежни пастелни цветове, които успокояваха и развеселяваха. Точно както и самата дама.
Някой почука на вратата.
– Нора?
Юън разпозна гласа на Катарина. Нора отиде да отвори, докато той затвори очи и вдиша аромата на възглавниците под главата си. Ухаеха на цветя и на жена.
Ароматът на Нора.
Уханието ѝ изгаряше тялото му и той веднага пожела съпругата си..
Неговата съпруга…
Дори сега не можеше да повярва. Как беше такъв късметлия и тя се беше озовала в живота му?
Нора се присъедини към него в леглото.
– Какво искаше Кат? – попита той.
Тя прехапа устна, след което показа роклята, която беше носила онази вечер в странноприемницата.
– Помисли си, че може би ще искаш да танцувам за теб тази вечер.
Юън се изправи на лакти и огледа тялото ѝ с горещ и похотлив поглед.
– Да, любима. Искам да танцуваш за мен тази нощ. Но предпочитам да го направиш гола.
Предложението му накара Нора да изпищи.
– Ах, Юън МакАлистър, ти си наистина лош, нали?
– До дъното на изгнилата ми и покварена душа, Нора. Сега ела тук, жено, и ми позволи да се уверя, че ще консумираме съюза си.
Тя повдигна края на роклята си и се качи на леглото. Навеждайки се над него, яхна възбудените му слабини.
– Ммм – изстена, когато се отърка в ерекцията му. – Какво си имаме тук?
Юън хвана лицето ѝ с ръце и я придърпа към себе се, за да я дари с изгаряща целувка. Минута по-късно се отдръпна назад и отговори на въпроса ѝ.
– Това, което имаме тук, милейди, е мечка, която иска да бъде опитомена. Познавате ли някой с достатъчно смело сърце, който да я отведе у дома и да търпи мрачните ѝ порядки?
Тя го целуна нежно по устните.
– Да, милорд, познавам. Но след като е вече у дома, възможно ли ще е мечката да остане щастлива далеч от пещерата си?
Тези думи и обаятелното изражение на лицето ѝ го накараха да се усмихне.
– Да, възможно е. Само теб желая в живота си, Нора.
– Само мен? Тогава какво да правя с нашето бебе, когато се появи?
Юън не можеше да говори, когато думите ѝ проникнаха в главата му.
– Какво искаш да кажеш?
– Е, рано е все още, но пропуснах месечното си кървене. Мисля, че моят мечок ще има малко, което да стане като баща си.
Юън не беше на себе си от радост.
– Кога ще знаеш със сигурност?
– След няколко седмици.
Той я дръпна върху себе си, след което простена, когато тялото ѝ се докосна до раната му.
Но за него това нямаше значение.
Неговата съпруга, не, неговата любов, носеше детето му. Това беше най-прекрасният момент в живота му.
– Обичам те, Нора. С всяка частица от душата си. Обичам те.
Тя се усмихна.
– И аз също те обичам.
Глава 14
Отдавна се беше мръкнало, когато Локлан, Брейдън и Син седяха сами с бащата на Нора в голямата зала на крепостта на Александър. Висящите свещници бяха загасени и залата беше осветена единствено от огъня в голямата камина, която беше построена по протежение на дясната стена.
Светлината от огъня си играеше със знамената и оръжията, които красяха бяло боядисаните стени, като образуваха странни танцуващи форми, които ги обграждаха, докато те се шегуваха и опитваха храната, която им бе оставена от слугите преди да си отидат.
Щастливата двойка се беше оттеглила преди часове и никой не бе виждал Нора оттогава.
Не че очакваха да я видят.
Всъщност Локлан смяташе, че ще минат дни преди който и да е от двамата да се покаже отново.
Това беше нещо, което караше сърцето му да се извисява.
Радваше се, че брат му най-накрая откри щастието. Юън имаше нужда от това.
– Не мога да повярвам, че Юън се ожени преди Локлан – каза Брейдън, като взе чиния с нарязани плодове и я постави пред себе си. – Трябва да внимаваме, Син. Мисля, че Второто Пришествие е над нас. Изведнъж почувствах нужда да се изповядам.
Син се засмя.
– Най-вероятно.
– Нещо ново за МакКейд? – попита Александър.
Локлан поклати глава отрицателно. Как му се искаше да ги намери. И щеше да го направи. Нямаше да си отдъхне, докато не платяха за това, което се бяха опитали да сторят на семейството му.
– Никой от хората ми не успя да открие и следа от тях – каза той на Александър. – Ами твоите?
– Не.
– Това не ми харесва – намеси се Син. – Имам чувството, че все още не сме чули последната им дума.