– Със сигурност – съгласи се Локлан.
– И какво ще правим? – попита Александър. – Уведомил съм братовчед ми какво са направили и той издаде заповед за екзекуцията им, но докато не ги хванат…
– Няма какво да сторим – каза Брейдън.
Син довърши своята халба с ейл и си наля още.
– Разбира се, че има какво да направим.
– Какво? – попита Брейдън.
– Да оженим Локлан.
Последният бутна игриво Син по ръката.
– Пиян си.
– Нима? – попита женски глас.
Погледнаха нагоре, за да видят съпругата на Син, Каледония, която се приближаваше към масата. Заобиколи я, докато не се озова зад стола на Син. Тя погледна надолу към съпруга си и го дари с укоряваща, мила усмивка.
– Имах чувството, че моят непокорен съпруг прекарва прекалено много време тук долу.
Син изглеждаше леко глуповато.
– Елате, милорд – каза тя, хващайки ръката на Син. – Утре ни чака дълъг път, а аз обещах на брат ми Джейми, че ще се върнем навреме за рождения му ден.
Син целуна ръката ѝ, след което погали бузата си с ръката ѝ.
Локлан беше изумен от жеста, който беше толкова чужд за Син. Радваше се да види, че брат му си подхождаше така добре със съпругата си.
Син беше другият, който той никога не бе очаквал да види щастлив. Беше добре, че животът най-накрая бе решил да се отнесе добре с най-големия му брат.
– Лека нощ, господа – каза Син, изправяйки се, за да последва съпругата си.
Подминаха Маги на входа.
Локлан се усмихна, когато тя се приближи, гледайки подозрително тримата мъже. Той си спомни времето, когато обмисляше смъртта ѝ и се надяваше много лоши неща да я сполетят.
Сега се радваше, че се беше въздържал от това да я убие.
– Живни малко, Брейдън – каза той на най-младия си брат. – Твой ред е да те бият.
Брейдън се засмя.
– Моята мила Маги знае по-добре от това да ме бие, нали, любов моя?
Тя дръзко поклати бедра, докато се приближаваше към масата.
– Зависи от това дали си направил нещо, с което да го заслужиш. – Тя се усмихна мило на Александър и Локлан. – Ще имате ли нищо против, ако ви го отнема?
– Ни най-малко – каза Александър.
Брейдън се изправи, вдигна я на ръце и се насочи към стълбите почти на бегом. Локлан ги гледаше, докато си тръгват, развеселен от лудориите на брат си. Без съмнение скоро Маги щеше да го дари с още една племенница или племенник.
– И така – започна Александър, след като останаха сами. – Имаш ли намерения да си потърсиш съпруга?
Локлан разклати ейла в чашата си, докато обмисляше предложението. Истината бе, че нямаше жена, която да е завладяла сърцето му.
Съмняваше се, че някога ще има. Но все пак, дългът му го задължаваше да си намери съпруга. Вече не можеше да отлага точно тази отговорност.
– Може би един ден – отвърна той тихо.
Александър вдигна вежда.
– Не си ли малко стар, за да не търсиш?
Може би беше. Но Локлан имаше прекалено много грижи, които изискваха времето му и женитбата за невиждана жена не беше нещо, което му допадаше.
– За всичко си има време.
Александър се засмя.
Извън залата се чуха стъпки, последвани от отварянето и затварянето на вратата.
Локлан и Александър се спогледаха озадачено. Вече беше прекалено късно за посещения.
Един възрастен слуга влезе в залата, следван от младо момче, което все още не беше достигнало пълнолетие.
Облечено в парцали, то носеше овехтяла торба.
– Простете ми, милорд – каза възрастният слуга на Александър. – Момчето каза, че носи новини от Лисандър.
Канмуур посочи на момчето да се приближи.
– Проблем ли има?
Момчето се поколеба, след което си сви. Изгледа предпазливо слугата, след това Локлан.
– Говори, момче – каза Александър търпеливо. – Никой няма да те нарани.
Въпреки това момчето изглеждаше колебливо.
– Нося новини, милорд. Един мъж дойде в селото ни и ми каза да ви донеса това.
Момчето се втурна напред, пусна торбата на масата, след което избяга обратно на безопасно разстояние, сякаш очакваше гневът на ада да се стовари върху младата му глава.
Плашливите му действия накараха Локлан да се намръщи. Александър прокара ръка по износената кожа.
– Това на Лисандър ли е?
Момчето преглътна.
– Не знам, милорд. Казаха ми само да ви я донеса и да не я отварям.
От бледото лице на момчето, Локлан предполагаше, че детето не бе послушало заръката.
– Кой ти даде това?
Младежът се почеса нервно по врата.
– Каза, че вътре има писмо за лорд Александър и… и да кажа на негова светлост, че следващият път трябва да наемете някой по-добър от френски рицар – момчето трепереше. – Моля ви, милорд, може ли вече да си вървя?