Александър кимна.
Момчето избяга от стаята, сякаш хрътките на Луцифер го гонеха.
Локлан се намръщи още повече.
Александър огледа торбата.
– Много странно.
– Да – каза Локлан, навеждайки се напред, за да я огледа. – Наистина.
Александър отвори торбата и изсипа съдържанието ѝ на масата.
Локлан се изправи веднага щом видя зелено-черния плейд, който баща им беше поръчал преди години за синовете си. Досега не знаеше, че някой друг освен той и братята му има такъв.
Кръвта му се смрази, докато го гледаше невярващо.
Александър разтвори малко парче пергамент, докато Локлан придърпа плейда по-близо, за да го огледа.
– Канмуур – зачете той на глас. – Не обичам никой да ме прави на глупак. Можеш да кажеш на циганите, че те са следващите в списъка ми. Не трябваше изобщо да казваш на краля за нас. Ако си беше замълчал, дъщеря ти може би щеше да оживее. Сега ще дойдем за нея и за останалите от рода МакАлистър. Пазете добре гърбовете си. – Ръцете на Александър трепереха, а лицето му беше почервеняло от ярост. – Подписано е Греъм МакКейд.
Локлан почти не чу думите. Беше прекалено съсредоточен върху инициалите, избродирани в края на дрипавия и износен плейд.
К.М.
Киърън МакАлистър.
Но как?
Кой би притежавал плейда на брат му? Никой извън клана им не би имал достъп до него. Търсейки още следи, Локлан разви плата и изруга, когато безплътна ръка падна на пода.
Александър изруга силно, когато видя ръката и странната дамга, която се намираше на гърба ѝ.
– Бог да им е на помощ – изрева той. – Ще убия всяко едно от онези копелета заради това.
Дишането на Локлан беше затруднено. Беше му невъзможно да се концентрира. Той се опита да си спомни мъжа, който беше срещнал за кратко. Мъж, на който не бе обърнал достатъчно внимание.
– Кой беше Лисандър?
– Ако трябва да съм честен, не знам. Намерих го във Франция преди пет години, когато отидох да посетя приятел. Току-що се беше върнал от Утремер и отказваше да говори за това.
– А плейдът?
Александър сви рамене.
– Беше увит около него, когато помоли за работа. Означава ли нещо за теб?
За него означаваше много повече от самия му живот.
– Каза ли как се е сдобил с него?
Той поклати глава отрицателно.
– Само знам, че му бе много скъп. Прислужницата на жена ми се опита да му го вземе веднъж, за да го почисти и той едва не откъсна ръката ѝ заради това. Беше в първите дни на службата му.
Александър взе ръката и отиде при свещеника, за да се отърве от нея.
Локлан прокара дългите си пръсти по инициирания ъгъл, докато гледаше символите, които майка му беше поставила там.
Как така французин беше открил плейда на Киърън?
Никой от братята му не бяха пътували по-далеч от Англия, с изключение на Син, а той никога не бе вземал плейд със себе си.
Ако не бяха инициалите, можеше да си помисли, че тъкачът бе създал повече от един модел и го бе продал.
Но тези инициали съвпадаха с тези върху неговия, този на Брейдън и плейда на Юън.
Не, това беше на Киърън. Знаеше го. Нямаше съмнение, че принадлежеше на брат му и съдейки по външния му вид, беше доста стар. Сувенир от Утремер. Което означаваше, че Киърън не е умрял в деня, в който бе отишъл сам до езерото. Поради някаква незнайна причина, брат му беше инсценирал собствената си смърт и бе напуснал Шотландия.
Но защо?
Защо Киърън не им бе писал? Защо ги бе оставил да мислят през всичките тези години, че е мъртъв?
Локлан седна обратно, когато новината улегна.
Без съмнение МакКейд бяха открили плейда, след като бяха убили Лисандър и им го бяха изпратили обратно.
Сигурно са знаели точно на кого принадлежи това и какво значеше.
Локлан пресуши ейла си на една глътка.
Някъде там, Киърън МакАлистър можеше още да е жив.
И Бог да се смилеше над брат му, ако някога го откриеше.
Епилог
Месец по-късно
Юън държеше ръката на Нора, докато се разхождаха из скелето, което един ден щеше да е техният нов дом. Щеше да е красиво имение, дом достоен за неговата съпруга и бебето, чието пристигане беше потвърдено.
С леко сърце той наблюдаваше Нора, докато обясняваше на управителя как точно иска да изглежда голямата зала и мислите му се отнесоха.
Все още не можеше да повярва на казаното от Локлан относно Киърън.
Никой от тях не можеше да повярва.
Киърън беше жив.
Ако го докопаше, Юън щеше да го убие заради това.
Проклет да беше брат му и егоизмът му, който им беше коствал безброй години страдание. Но му беше трудно да мрази Киърън, когато единственото, което трябваше да направи, бе да погледне съпругата си и да се замисли за радостта, с която го даряваше. За нея с удоволствие би страдал отново.