— Вашите са готини — констатира Адам, докато ми отваряше вратата на колата.
— Да, така е — отговорих.
На път за Портланд си побъбрихме. Адам ми пускаше парчета на групи, които харесва, после някакво шведско поп трио, което звучеше монотонно, и накрая — исландска арт банда, която свиреше много красиво. Малко се объркахме в центъра на града и пристигнахме в залата броени минути преди началото на концерта.
Местата ни бяха на балкона. Високо горе. Но пък човек не ходи на концерт на Йо-Йо Ма заради гледката, а звукът тук беше невероятен. Този човек е способен да накара виолончелото да звучи като женски плач, а в следващата секунда — като детски смях. Когато го слушам, винаги се сещам за причината да започна да свиря на виолончело — в инструмента има нещо толкова човешко и изразително.
Концертът започна и аз погледнах към Адам с крайчеца на окото си. Струваше ми се доста благоразположен към цялото начинание, но непрекъснато си гледаше програмата и сигурно броеше частите до почивката. Притесних се, че може би скучае, но след това музиката ме увлече и престанах да мисля за него.
После, докато Йо-Йо Ма свиреше „Голямо танго“, Адам се пресегна и стисна ръката ми. Във всеки друг случай щеше да е прекалено сълзливо, като в банален филм. Обаче Адам не ме гледаше. Беше затворил очи и леко се поклащаше на седалката. И той беше погълнат от музиката. Стиснах ръката му в отговор и останахме така до края на концерта.
След това си купихме кафе и понички и се разходихме покрай реката. Имаше мъгла, затова той свали сакото си и ме наметна.
— Не си получил билетите от семеен приятел, нали? — попитах.
Мислех, че ще се засмее или ще вдигне ръце, уж се предава, както правеше, когато надвиех в спор. Адам обаче ме погледна право в очите — виждах зелените, кафявите и сивите точици, които плуваха край ирисите му — и поклати глава:
— Това са бакшишите ми от две седмици разнасяне на пица по домовете — призна.
Заковах се на място. Чувах как водата долу се плиска.
— Защо? — попитах. — Защо избра мен?
— Не съм виждал друг човек да потъва толкова дълбоко в музиката като теб. Затова обичам да те гледам, докато свириш. На челото ти се появява страшно сладичка бръчка, ето тук — докосна той челото ми точно над носа. — Аз съм вманиачен по музиката, обаче не потъвам в нея като теб.
— И какво? Значи съм нещо като експеримент, така ли? — Смятах да се пошегувам, но в думите ми прозвуча горчивина.
— Не, не си експеримент — каза Адам дрезгаво и задавено.
Усетих как по шията ми нахлува топлина и се изчервявам. Забодох поглед в обувките си. Сигурна бях, че Адам ме гледа в този момент, точно както бях сигурна, че ако вдигна поглед, ще ме целуне. Изненадах се колко силно желая целувката му, колко често съм си я представяла и дори съм запомнила очертанието на устните му, как съм мечтала да плъзна пръст по вдлъбнатината на брадичката му.
Очите ми се стрелнаха нагоре. Адам ме чакаше.
Така започна всичко.
12,19 ч.
Много неща не са ми наред.
Явно белият ми дроб е колабирал. Далакът ми е разкъсан. Имам вътрешно кървене с неясен произход. Но най-сериозно е увреждането на мозъка ми. Освен това имам счупени ребра. Ожулвания по краката, където ще се наложи присаждане на кожа, също и по лицето, където ще трябва да прибегнат до пластична хирургия, но всичко това, както отбелязват лекарите, само ако извадя късмет.
В момента в операционната лекарите трябва да извадят далака ми, да вкарат нова тръбичка, за да дренират колабиралия ми бял дроб, и да позакърпят там, където се е появило вътрешно кървене. За мозъка ми не могат да направят много.
— Ще чакаме и ще видим — казва единият хирург, докато разглежда снимките от скенера на главата ми. — А междувременно се обадете в кръвната банка. Трябват ми две банки нулева отрицателна и две в резерв.
Нулева отрицателна. Моята кръвна група ли е? Нямам представа. Досега не ми се е налагало да се замислям по въпроса. Не съм била в болница, ако не броим посещението в спешното, когато си порязах глезена на парче счупено стъкло. Даже не ме шиха, само ми биха инжекция против тетанус.
В операционната лекарите обсъждат каква музика да пуснат точно както сутринта спорехме ние в колата. Един иска джаз, друг иска рок. Анестезиоложката, която стои близо до главата ми, настоява за класическа музика. На нейна страна съм и имам чувството, че съм помогнала, понеже някой слага диск на Вагнер, макар да не съм сигурна дали съм имала предвид точно „Полетът на валкириите“. Надявах се на нещо по-лежерно, може би на „Годишните времена“.