Операционната е малка и претъпкана, отвсякъде струи ярка и ослепителна светлина, на която още по-ясно се вижда колко жалко е това място. Изобщо не е като по телевизията, където операционните са безукорно чисти зали, толкова просторни, че преспокойно ще поберат и оперната певица, и публиката. Подът е излъскан до блясък, обаче целият е надран и осеян с ръждиви следи, които сигурно са петна от кръв.
Кръв. Тя е навсякъде. Лекарите обаче си остават невъзмутими. Режат, шият и аспирират в река от кръв, все едно мият съдове в сапунена вода. И през цялото време вливат във вените ми нови и нови запаси.
Хирургът, който искаше да слуша рок, много се поти. Налага се една от сестрите току да попива потта му с марля, която стиска с щипци. По едно време потта се просмуква през маската му и се налага да я сменят.
Анестезиоложката има нежни пръсти. Седи до главата ми, следи жизнените ми показатели и наглася количеството на течностите, газовете и лекарствата, които ми дават. Явно се справя добре, понеже не усещам нищо, макар да човъркат безмилостно из тялото ми. Работата е груба и мръсна, изобщо не е като в играта „Операционна“, която играехме като малки и където трябваше да внимаваш да не докосваш нищо друго, докато вадиш някоя кост, иначе се включваше аларма.
Анестезиоложката разсеяно ме гали по слепоочията с гумените си ръкавици. Така правеше мама, когато се разболеех от грип или получавах толкова силно главоболие, че си представях как си пробивам някоя вена на слепоочието, само и само да намаля напрежението.
Дискът с Вагнер се завъртя вече два пъти. Лекарите решават, че е време да сменят жанра. Побеждава джазът. Хората обикновено смятат, че понеже свиря класическа музика, обичам джаз. Не е така. Татко обича. Много, особено по-новите диви неща на Колтрейн. Казва, че джазът е пънк за по-възрастни хора. Май това обяснява нещата, понеже аз и пънк не харесвам.
Операцията продължава. Изтощена съм. Не знам как изобщо издържат лекарите. Стоят неподвижно, но ми изглежда по-трудно, отколкото да тичаш на маратон.
Започвам да се унасям. После пък се питам в какво точно състояние съм изпаднала. Ако не съм мъртва — а понеже мониторът пиука, явно не съм, — обаче не съм и в тялото си, мога ли да отида някъде? Привидение ли съм? Мога ли да отида на някой плаж на Хаваите? Да се отбия в „Карнеги Хол“ в Ню Йорк? Или да отида при Теди?
За проба размърдвам нос като Саманта от „Омагьосана“4. Нищо. Щраквам с пръсти. Удрям пети. Още съм тук.
Решавам да опитам по-простичък ход. Понечвам да мина през стената, понеже си мисля, че ще проникна през нея и ще се озова оттатък. Обаче всъщност просто се блъскам в тухлената преграда.
Медицинска сестра влиза забързано с торбичка кръв и преди вратата да се затвори зад нея, успявам да се изсуля навън. Вече съм в коридора на болницата. Много лекари и сестри със сини и зелени престилки щъкат напред-назад. Жена на носилка с прибрана в синя мрежеста шапчица коса и със система в ръката, се провиква: „Уилям! Уилям!“ Отминавам. От двете ми страни се нижат операционни, пълни с упоени хора. Ако пациентите в операционните са като мен, защо не виждам хората извън телата? Дали всички се мотаят по коридора като мен? Иска ми се да срещна някой в моето състояние. Искам да попитам някои неща, например какво точно е това състояние и как да изляза от него? Как да се върна в тялото си? Трябва ли да чакам лекарите да ме събудят? Обаче наоколо не виждам друг като мен. Сигурно другите са намерили начин да стигнат на Хаваите.
Минавам през някаква автоматична врата след една медицинска сестра. Озовавам се в малка чакалня. Баба и дядо са тук.
Баба бърбори нещо на дядо или просто си говори. Така се противопоставя на напора на чувствата. Виждала съм я да го прави преди, когато дядо получи инфаркт. Облечена е с окаляната си градинска престилка и с гумени ботуши. Работила е в оранжерията, когато е научила за нас. Косата на баба е къса и прошарена, винаги е накъдрена, още от 70-те години, казва дядо. „Така ми е лесно — обяснява баба. — Никакви лакове, никакви щуротии.“ Такава си е тя, практична. Дотолкова, че едва ли някой би допуснал за слабостта й към ангелите. Баба притежава сбирка от керамични ангели, ангели от прежда, стъклени ангели и какви ли още не ангели и си ги държи в специална керамична кутия в стаята, където шие. Не просто колекционира ангели, а вярва, че те са навсякъде. Веднъж в горското езеро зад къщата им сви гнездо двойка гмуркачи и баба беше убедена, че това са починалите й родители, които са дошли да я закрилят.
4
Популярен американски сериал, излъчван през 70-те години, за живота на Саманта, жена с магически способности, омъжена за обикновен смъртен. — Б.пр.