Веднъж пък, докато седяхме отвън на верандата, забелязах червена птичка.
— Това червена кръсточовка ли е? — попитах баба.
Тя поклати глава.
— Сестра ми Глория е кръсточовка — отговори баба, имайки предвид неотдавна починалата ми леля Гло, с която баба не се разбираше. — Тя надали ще се навърта наоколо.
Дядо е забол поглед в мътилката в стиропорената си чашка, рони горното ръбче и белите топченца се силят в скута му. Личи си, че кафето е отвратително, все едно е сварено някъде през 1997 година и оттогава непрекъснато го претоплят. Въпреки това не бих имала нищо против да изпия една чаша.
Човек веднага забелязва родствената връзка между дядо, татко и Теди, макар че чупливата руса коса на дядо вече е прошарена, а самият той е по-едър от Теди, който е направо клечав, и от татко, който е мускулест и жилав, понеже следобед вдига тежести в спортната зала. И тримата обаче имат воднисти синьо-сиви очи — като цвета на океана при облачно време.
Може би затова сега ми е трудно да погледна дядо.
„Джулиард“ беше бабина идея. Баба ми е родена в Масачусетс, но се е преместила самичка в Орегон през 1955 година. Сега това не е нищо особено, обаче преди петдесет и две години е било скандално неомъжена двайсет и две годишна жена да предприеме подобна стъпка. Баба твърди, че се е чувствала привлечена от дивата пустош, а какво по-диво място от безкрайните гори и скалистите брегове на Орегон. Намерила си работа като секретарка в горското. Дядо работел там като биолог.
Понякога ходим в Масачусетс през лятото, в една хижа в западната част на щата, която семейството на баба наема за седмица. Там се виждам с вторите си братовчеди, с лелите и чичовците си, чиито имена са ми почти непознати. Имам много роднини в Орегон, но те са от страната на дядо.
Миналата година взех виолончелото си в Масачусетс, за да продължа да се упражнявам за предстоящия камерен концерт. Самолетът не беше пълен, затова стюардесата ми позволи да го сложа на съседната седалка, както правят професионалистите. На Теди това му се стори адски смешно и през цялото време черпеше виолончелото със солети.
Една вечер в хижата изнесох кратък концерт в голямата стая пред всичките си роднини и пред препарираните животни, накачулени по стените. След концерта някой спомена „Джулиард“ и баба се вкопчи в идеята.
Отначало ми се струваше голяма фантасмагория. В местния университет имаше чудесна програма по музика. А ако ми се приискаше нещо повече, в Сиатъл има консерватория и е само на няколко часа път. „Джулиард“ е в другия край на страната. И е много скъпо. Мама и татко се заинтригуваха от идеята, но според мен и на двамата не им се иска да ме пуснат чак в Ню Йорк или пък да затънат в дългове само за да стана второразредна челистка във филхармонията на някое градче. Нямаха представа дали съм достатъчно добра. Всъщност и аз нямах. Професор Кристи ме уверяваше, че съм една от най-обещаващите ученички, които е имала, но никога не ми е споменавала „Джулиард“. Това е учебно заведение за виртуозни музиканти и ми се струва доста самонадеяно да се надявам изобщо да ми обърнат някакво внимание.
Обаче след като се върнахме от хижата, където и други хора, безпристрастни странични наблюдатели от Източното крайбрежие, сметнаха, че си струва да опитам в „Джулиард“, идеята пусна здрави корени в мислите на баба. Тя си науми да поговори за това с професор Кристи и учителката ми се вкопчи в предложението, както териер захапва кокал.
Така че си попълних заявлението, събрах си препоръките и изпратих запис с изпълненията си. Не казах на Адам. Повтарях си, че няма защо да го разгласявам, след като надали изобщо ще стигна до прослушване. Но още тогава усещах, че го лъжа. Частичка от мен чувстваше, че е предателство дори да кандидатствам. „Джулиард“ е в Ню Йорк, а Адам — тук.
Но не в гимназията. По-голям е от мен с една година, затова аз бях в последния гимназиален клас, а той вече учеше в университета в града. Не посещаваше занятията редовно, понеже „Шутинг Стар“ беше започнала да печели популярност. Имаха договор за албум със звукозаписна компания от Сиатъл и често пътуваха по участия. Затова съобщих на Адам, че съм кандидатствала едва след като получих кремавия плик с релефните букви „Колеж Джулиард“ с покана да се явя на прослушване. Обясних му, че много хора изобщо не стигат до този етап. Отначало той се слиса невярващо. После се усмихна тъжно: