Ким обаче е истинска еврейка. Понякога вечерям със семейството й в петък, когато палят свещи, ядат хляб, който е сплетен като плитка, и пият вино (вероятно единственият случай, в който невротичната госпожа Шайн позволява на Ким да пие). От Ким се очаква да излиза с еврейски момчета, поради което тя не ходи на срещи. Шегува се, че точно това е причината семейството й да се премести тук, а всъщност баща й е бил назначен за директор на завода за компютърни чипове. Когато Ким беше на тринайсет, в синагогата в Портланд се състоя нейният ритуал бар мицва, а по време на ритуала със запалването на свещите, ме повикаха да запаля една. Всяко лято Ким ходи на лагер в Ню Джързи. Лагерът се казва „Тора Хабоним“, но Ким го нарича „Тора Изгора“, понеже през цялото лято децата само се чифтосвали.
— Точно като на лагер с оркестъра — шегува се Ким, само че моята лятна музикална програма няма нищо общо с филма „Американски пай“.
В момента си личи, че Ким е ядосана. Върви бързо и на десетина крачки пред майка си, докато двете прелитат по коридора. Изведнъж раменете й се извиват нагоре като гърба на котка, зърнала куче. Завърта се с лице към майка си.
— Престани! — настоява Ким. — След като аз не плача, ти нямаш никакво право да го правиш, по дяволите!
Ким никога не ругае, затова съм слисана.
— Как може да си толкова… спокойна, когато… — възпротивява се госпожа Шайн.
— Спри! — прекъсва я Ким. — Миа още е тук. Така че не се предавам. А след като аз не се предавам, и ти няма да го правиш!
Ким отпрашва към чакалнята, а майка й безволево се тътрузи подире й. На вратата на чакалнята, когато госпожа Шайн вижда всичките ми събрани роднини, пак започва да подсмърча.
Този път Ким не ругае, но ушите й порозовяват, по което съдя, че още е бясна.
— Майко, ще те оставя тук и ще се разходя. Връщам се след малко.
Тръгвам след нея обратно по коридора. Тя обикаля главното фоайе, прави една обиколка на магазинчето за подаръци, отива в кафенето. Разглежда болничния указател. Струва ми се, че знам накъде се е запътила, преди на нея да й се изясни.
На приземния етаж има малък параклис. Там е тихо като в библиотека. Има тапицирани с плюш столове като в кино и се разнася някаква приглушена ню ейдж музика.
Ким тежко се отпуска на един стол. Сваля си палтото — онова, черното, с кадифето, каквото ми се иска да имам още откакто тя си го купи от някакъв мол в Ню Джързи, когато беше на гости на баба си и дядо си.
— Обичам Орегон — казва Ким задавено в опит да се разсмее. По саркастичния й тон съдя, че всъщност разговаря с мен, не с Бог. — Значи така болницата си представя универсалността на религията — оглежда тя параклиса. На стената е закачено разпятие, аналоят е покрит със знаме с кръст, а отзад са окачени съвременни картини, изобразяващи Мадоната с Младенеца. — Имаме и Звездата на Давид — посочва Ким шестолъчната звезда на стената. — Ами мюсюлманите? Няма молитвени килимчета, нито някакъв символ, който да показва на изток към Мека. А будистите? Нямат ли право на един гонг? И бездруго в Портланд сигурно има повече будисти, отколкото евреи.
Сядам на стола до нея. Струва ми се толкова естествено, че Ким разговаря с мен както обикновено. Като изключим парамедика, който ми каза да се държа, и медицинската сестра, която непрекъснато ме питаше как съм, никой друг не е разговарял с мен след катастрофата. Говорят за мен.
Всъщност никога не съм виждала Ким да се моли. Молеше се по време на бар мицва и казва благословиите на вечерите на шабат, но го прави, защото трябва. В повечето случаи се отнася несериозно към религията си. Само че след като разговаря с мен няколко минути, Ким затваря очи, устните й започват да мърдат и тя нашепва нещо на неразбираем за мен език.
Отваря очи и изтрива длани една в друга, сякаш иска да каже „хайде, стига толкова“. После размисля и отправя последна молба:
— Моля те, не умирай. Разбирам защо ти се иска, но помисли над следното: ако умреш, в училище ще организират сълзлива заупокойна служба като онези за принцеса Даяна и ще отрупат шкафчето ти с цветя, свещи и бележки. — Ким изтрива една издайническа сълза с опакото на дланта си. — Знам колко мразиш такива неща.
Може би понеже двете толкова си приличахме. Когато се появи Ким, всички предположиха, че ще станем най-добри приятелки, защото и двете бяхме тъмнокоси, мълчаливи, ученолюбиви и поне външно сериозни. Работата беше там, че нито една от нас не беше особено добра ученичка (по всичко имахме средно петици), нито пък бяхме особено сериозни. Отнасяхме се сериозно към някои неща: аз към музиката, тя към изобразителното изкуство и фотографията, а в опростения свят на прогимназията това беше достатъчно, за да ни открои като близначки, които дълго са били разделени.