Веднага започнаха да ни бутат заедно във всичко. На третия ден след появата си в училище Ким единствена пожела доброволно да стане капитан на отбора по време на футболния мач в часа по физическо, което според мен беше адски подмазваческо от нейна страна. Когато тя навлече червената фланелка, треньорът огледа класа, за да избере капитан на другия отбор, и погледът му се спря върху мен, макар да бях едно от най-неатлетичните момичета. Докато навличах своята фланелка, тътрейки крака, промърморих на Ким „много ти благодаря“.
Следващата седмица учителят по английски ни изправи като противнички на устното обсъждане на „Да убиеш присмехулник“. Седяхме една срещу друга в ледено мълчание сигурно десет минути. Накрая казах:
— Може би трябва да поговорим за расизма в стария Юг или нещо подобно.
Ким съвсем леко завъртя очи и на мен ми се прииска да я замеря с речника. Изненадах се от силата на ненавистта си към нея.
— Четох книгата в предишното си училище — отбеляза тя. — Расизмът ми се струва очевиден. Според мен по-важният въпрос е за човешката доброта. Дали хората са добри по природа и стават лоши заради неща като расизма, или са природно лоши и трябва да полагат усилия да не бъдат такива?
— Така или иначе, книгата е глупава — отсякох. Не знам защо го казах, понеже всъщност романът много ми хареса и дори го обсъждахме с татко — той също го преподаваше на учениците си. Намразих Ким още повече, задето ме принуди да предам книга, която обичах.
— Добре, тогава ще направим както предлагаш ти — съгласи се тя, писаха ни пет минус, а тя видимо тържествуваше заради посредствените ни оценки.
След това просто не си говорехме. Което не пречеше на учителите да ни слагат в един отбор непрекъснато, нито на останалите ученици да ни смятат за близки приятелки. Колкото по-често се случваше, толкова по-неприятно ни ставаше и по-силно се намразвахме. Колкото по-силно светът ни тласкаше една към друга, толкова по-упорито ние се противопоставяхме — на него и една на друга. Всяка се мъчеше да се преструва, че другата не съществува, макар че взаимната ни омраза занимаваше мислите ни с часове.
Чувствах се длъжна да изтъкна пред себе си причините, поради които мразя Ким. Тя се преструваше на божа кравичка. Дразнеше ме. Перчеше се. По-късно установих, че е постъпила по същия начин по отношение на мен, но основното й оплакване било, че според нея съм кучка. Дори ми написа писмо. В часа по английски някой хвърли сгънат на четири лист от тетрадка на пода до десния ми крак. Вдигнах го иго отворих. И какво прочетох: „Кучка!“
Дотогава никой не ме беше наричал така и макар че тутакси се вбесих, дълбоко в себе си се почувствах и поласкана, задето съм предизвикала толкова силни чувства, та да заслужа тази обида. Хората често наричат така мама, понеже тя не умее да си държи езика зад зъбите и понякога изразява несъгласието си с жестока прямота. Избухва като гръмотевична буря, после всичко пак си е наред. Тя не даваше пет пари, че хората й казват „кучка“ — „синоним на феминистка“, обясняваше ми гордо. Дори татко й викаше така понякога, но винаги на шега и като комплимент. Никога, докато се карат. Знаеше, че не е разумно.
Вдигнах поглед от граматиката. Само един човек би могъл да ми изпрати такава бележка, но не можех да го повярвам. Огледах всички в класа. Всички бяха заболи нос в учебниците. С изключение на Ким. Ушите й бяха толкова пламнали, че кичурчетата тъмна коса, подобни на бакенбарди, сякаш също бяха почервенели. Гледаше ме ядосано. Трябва да съм била около единайсетгодишна и малко незряла в общуването, но разбирах кога ми отправят предизвикателство, затова нямах друг избор, освен да поема ръкавицата.
Когато поотраснахме, на шега признавахме колко се радваме заради онзи юмручен бой. Той не само укрепи приятелството ни, но ни даде първата и може би единствена възможност за една хубава кавга. Как иначе две момичета като нас ще стигнат до бой? С Теди се боричкахме на пода и понякога го щипех, но юмручен бой? Той беше още хлапе, но дори да беше по-голям, го чувствах наполовина като брат, наполовина като свое дете. Грижех се за него, откакто беше на няколко седмици. Не бих могла да го нараня. Ким обаче беше единствено дете и нямаше братя и сестри, които да натупа. В лагера може и да беше участвала в някое сбиване, но последиците сигурно са били зловещи: многочасови разговори с психолози и с равина. „Моят народ умее да се сражава не по-зле от другите, обаче с думи, с много, много думи“, каза ми тя веднъж.