Още не съм приета в „Джулиард“, но прослушването ми мина доста добре. Изсвирих Шостакович и сюитата на Бах като никога досега, все едно пръстите ми се бяха превърнали в продължение на струните и на лъка. Когато приключих, задъхана и с разтреперани от силното притискане крака, един от членовете на журито дори ми изръкопляска, което надали се случва често. Докато излизах, тътрейки крака, същият член на журито ми каза, че в колежа отдавна не са имали „момиче от Орегон“. Според професор Кристи това означава, че приемът ми е в кърпа вързан. Аз обаче не съм толкова сигурна, че е така. Не съм напълно сигурна и дали искам да е така. Точно като шеметния възход на „Шутинг Стар“ приемът ми в „Джулиард“ — ако изобщо стане — ще създаде известни усложнения или по-точно ще добави поредното усложнение към възникналите през последните месеци търкания.
— Трябва да пийна още кафе. Някой друг иска ли? — пита мама, надвесена над мен с допотопната кафеварка.
Долавям уханието на кафе — на тъмното, мазно и силно препечено кафе, което всички вкъщи предпочитаме. Ободрявам се дори само от аромата.
— Чудя се дали да не се върна в леглото — признавам. — Виолончелото ми е в училище, така че не мога дори да свиря.
— Няма да свириш ли? Цели двайсет и четири часа? О, смири се, съкрушено мое сърце! — възкликва мама. Макар с годините да започна да харесва класическата музика — „както привикваш към вкуса на миризливото сирене“, — тя невинаги е възторжена публика на моите безкрайно дълги репетиции.
От горния етаж се разнася гръмовен трясък. Теди е заблъскал по барабаните си. Преди са били на татко — докато е свирел в адски известна в града и напълно неизвестна другаде група и е работел в музикален магазин.
Татко се усмихва широко, като чува думкането на Теди, а от тази усмивка мен ме пронизва позната болка. Знам, че е глупаво, но все се чудя дали татко не е разочарован, задето не станах рокаджийка. Искаше ми се. Обаче в трети клас в часа по музика си избрах виолончелото — изглеждаше ми почти като човек. Имах чувството, че ако свиря на него, то ще ми разкрие тайните си, затова започнах. И вече десет години не спирам.
— Край със съня — надвиква мама шумотевицата на Теди.
— Да знаете, че снегът се топи — оповестява татко, пафкайки лулата си.
Отивам да надникна през задната врата. Слънцето е разкъсало облаците, чувам как ледената коричка вече се топи. Затварям вратата и се връщам на масата.
— Май от окръжната управа се престараха — отбелязвам.
— Така е, но няма как да отменят отмяната на занятията. Птичето вече отлетя и аз се обадих, че няма да ходя на работа — казва мама.
— Точно така, обаче може да се възползваме от неочакваната благодат и да отидем някъде — предлага татко. — Да се поразходим с колата. Да идем на гости на Хенри и на Уилоу.
Хенри и Уилоу са едни от най-старите музикални приятели на мама и татко, на които освен това им се роди дете, и те са решили да се държат като зрели хора. Живеят в голяма стара селска къща. Хенри разработва някакви неща за интернет в обора, преустроен на кабинет, а Уилоу работи в близката болница. Имат си момиченце. Това е истинската причина мама и татко да искат да отидем. Теди току-що навърши осем, а аз съм на седемнайсет, което означава, че отдавна не излъчваме онази възкисела млечна миризма, от която възрастните се разтапят.
— На връщане може да се отбием в „Букбарн“ — подмята мама, като да ме подлъже. „Букбарн“ е огромна и прашна антикварна книжарница. В задната част са складирали плочи с класическа музика за по двайсет и пет цента, които май само аз купувам. Крия моята си купчина под леглото, понеже колекцията от класическа музика не е нещо, с което да се похвали човек.
Показах ги на Адам, но чак пет месеца след като станахме гаджета. Очаквах да се разсмее, но той е толкова готин с тесните си джинси и черните си гуменки, с рокаджийските си фланелки, които изглеждат непринудено раздърпани, и с готините си татуировки. Изобщо не проумявам как тип като него се хвана с момиче като мен. И точно затова, когато преди две години усетих да ме зяпа в кабинета по музика в училище, бях убедена, че ми се подиграва, и се скрих от него. Така или иначе, той не се смя. И се оказа, че под своето легло пък има прашна колекция от плочи с пънк и рок.
— Можем да се отбием у баба и дядо за ранна вечеря — предлага татко и вече се пресята към телефона. — Ще се върнем навреме, за да се добереш до Портланд — добавя, набирайки номера.