Тримата мълчаливо тръгват по коридора. В асансьора жената се опитва да подготви баба и дядо за това как ще изглеждам, обяснява им външните ми рани, които наглед са зле, но са лечими. Казва, че лекарите се тревожат заради вътрешните контузии.
Държи се с баба и с дядо като с деца. Те обаче са по-силни, отколкото изглеждат. Дядо е бил в медицинския корпус в Корея, а баба все спасява някакви животинки: птички със счупени криле, болен бобър, сърна, блъсната от автомобил. Сърната отиде в приют за диви животни, което е странно, понеже баба мрази сърните — пасат й градината. „Красиви плъхове“, така ги нарича. „Вкусни плъхове“, така пък ги нарича дядо, докато пече пържоли от еленско. Само че баба просто не можа да понесе страданието на онази сърна и я спаси. Донякъде подозирам, че я взе за ангел.
Въпреки това обаче, когато застават на автоматичната двойна врата на интензивното отделение, двамата замръзват на място, сякаш ги спира невидима преграда. Баба хваща ръката на дядо, а аз се мъча да си спомня дали изобщо някога съм ги виждала да се държат за ръце. Баба ме търси с поглед по леглата, но точно когато служителката от социалното понечва да им посочи къде съм, дядо ме забелязва и тръгва към мен.
— Здравей, патенце — казва. Не ме е наричал така от цяла вечност, още откакто бях по-малка от Теди. Баба бавно се приближава към мен, поемайки въздух на големи глътки. Може би животинките все пак не са я подготвили достатъчно.
Служителката от социалното дръпва два стола и ги поставя в долната част на леглото ми.
— Миа, баба ти и дядо ти са тук. — Дава им знак да седнат. — Сега ще ви оставя насаме.
— Тя чува ли ни? — пита баба. — Ще ни разбере ли, ако й говорим?
— Опитайте, не знам — отговаря жената. — Присъствието ви ще й подейства успокояващо, стига нещата, които говорите, да са успокояващи. — После ги измерва със строг поглед, сякаш ги предупреждава да не съобщават нищо, което може да ме разстрои. Знам, че работата им е да предупреждават хората за такива неща, че тази жена има на главата си още хиляди неща и че не може винаги да проявява загриженост, но аз я мразя.
След като служителката от социалното си тръгва, баба и дядо мълчат цяла минута. После баба започва да бърбори за орхидеите, които отглежда в оранжерията си. Забелязвам, че е свалила градинарския си гащеризон и е облякла чист панталон от рипсено кадифе и пуловер. Явно някой е минал през къщи и й е донесъл чисти дрехи. Дядо продължава да седи неподвижно, обаче ръцете му треперят. Той не е от разговорливите, така че сигурно не му е лесно да изпълни нареждането да бъбри с мен.
Приближава се още една медицинска сестра. Има тъмна коса и тъмни очи, но очертани с лъскав светъл грим. А също и изкуствени нокти със залепени по тях сърчица. Сигурно не й е лесно да поддържа ноктите си толкова красиви. Възхищавам й се.
Не е моята медицинска сестра, но въпреки това се приближава към баба и дядо.
— Изобщо не се съмнявайте, че тя ви чува — обяснява им сестрата. — Разбира всичко, което се случва. — Стои, опряла ръце на хълбоците си. Представям си я как прави балон с дъвка. Баба и дядо вдигат поглед към нея, попиват всяка дума. — Сигурно си мислите, че лекарите, сестрите или всичко това командват парада — посочва тя към стената с медицинска апаратура. — Нищо подобно. Всичко зависи от Миа. Затова говорете с нея. Кажете й да не бърза, но в крайна сметка да се върне. И че ще я чакате.
Мама и татко никога не биха нарекли Теди и мен грешки. Или случайности. Или изненади. Или с някой от другите глупави евфемизми. Обаче и двамата не сме били планирани, а родителите ни никога не са опитвали да го скрият.
Мама забременяла с мен съвсем млада. Не тийнейджърка, но млада в сравнение с приятелския им кръг. Била на двайсет и три, а с татко били женени от една година.
В известен смисъл татко винаги си е бил мъж с папийонка, винаги е бил по-консервативен, отколкото би допуснал човек. Понеже, макар да ходел със синя коса и с татуировки, да носел кожени якета и да работел в музикален магазин, искал да се ожени за мама още когато другите им приятели си падали по пиянските връзки за една нощ. „Гадже е много глупава дума — казваше татко. — Неприятно ми беше да я наричам така. Затова се оженихме, та да мога да я наричам своя съпруга.“
Мама пък имала много объркано семейство. Никога не е навлизала в неприятни подробности пред мен, но знаех, че баща й отдавна ги напуснал и че известно време нямала връзка дори с майка си, макар че сега няколко пъти годишно се виждаме със стара майка и с татко Ричард, както наричаме втория баща на мама.