Изстенах мислено. Вече шест месеца бях с Адам и бях свикнала да ни смятат за най-странната двойка в училище — викаха ни Готиния и Особнячката. Започнах да се чувствам по-непринудено с другите членове от групата на Адам, дори се понаучих на няколко рокаджийски думи. Вече се справях добре, когато Адам ме водеше в Къщата на рока — порутената постройка близо до колежа, където живееха останалите от бандата. Можех дори да участвам в пънк-рок „сготви с каквото намериш“ партита, където всеки поканен трябваше да донесе от хладилника си нещо, което всеки момент ще се развали. Събирахме всички съставки и си готвехме. Всъщност се оказах много добра в това да превърна сбиротък от вегетариански бифтек, цвекло, сирене фета и кайсии в нещо, което става за ядене.
Обаче все още мразех концертите и се мразех, задето ги мразя. В клубовете беше задимено, а от дима очите ми смъдяха и дрехите ми воняха. Тонколоните дънеха толкова оглушително, че после ушите му бучаха и не можех да заспя от монотонния шум. Лежах в леглото, припомнях си неприятната вечер и се чувствах още по-неприятно след всяко повторение.
— Не ми казвай, че няма да дойдеш — възкликна Адам, еднакво засегнат и ядосан.
— Ами Теди? Обещахме да го заведем на обиколка за лакомство или пакост…
— Да, в пет часа. На концерта трябва да сме чак в десет. Съмнявам се, че дори майстор като Тед може да обикаля за лакомства цели пет часа, така че нямаш извинение. И най-добре си измисли страхотен костюм, понеже аз ще бъда адски готин като за осемнайсети век.
Адам тръгна да разнася пици, а на мен в корема ми зейна дупка. Качих се горе да репетирам пиесата на Дворжак, която ми беше дала професор Кристи, и да проумея какво ме притеснява. Защо не харесвах тези концерти? Дали защото „Шутинг Стар“ набираше популярност и аз завиждах? Или се дразнех на все по-многобройните фенки на групата? Звучеше като логично обяснение, но не беше вярно.
Посвирих десетина минути и тогава ме осени: неприязънта ми към концертите на Адам нямаше нищо общо с музиката, групарките или завистта. Дължеше се на съмненията. На същите глождещи съмнения, че не съм на мястото си. Не се чувствах на мястото си в семейството си, не се чувствах на мястото си и с Адам, само че за разлика от близките ми, които нямаха избор, Адам ме беше избрал и точно това не проумявах. Защо се беше влюбил в мен? Не се връзваше. Знам, че отначало ни сближи музиката, събра ни и ни даде възможност да се опознаем. Знаех също, че на Адам му харесва, че сериозно се занимавам с музика. Че схваща и чувството ми за хумор, „толкова черен, че може и да не го забележиш“, казваше той. Като стана дума за черно, знаех също, че той си пада по чернокоски, понеже всичките му приятелки са били брюнетки. Бях установила също, че когато си бяхме само двамата, с часове можехме да разговаряме или да седим един до друг, всеки пъхнал слушалките на айпода си в ушите, но въпреки това да се чувстваме заедно. Разбирах всичко това с главата си, но още не можех да го повярвам в сърцето си. Когато бях с Адам, че чувствах избрана, специална и това още повече ме караше да се чудя защо точно аз.
Вероятно точно по тази причина и макар че Адам охотно се подлагаше на симфониите на Шуберт, идваше на всеки мой рецитал и ми носеше любимите ми лилиуми, предпочитах да отида на зъболекар, отколкото на негов концерт. Което беше много невъзпитано от моя страна. Спомних си какво ми казваше мама понякога, когато се чувствах несигурна: „Преструвай се, докато не ти се получи наистина.“ След като изсвирих пиесата си цели три пъти, реших, че не само ще отида на този концерт, но този път ще се постарая да разбера неговия свят, колкото той се старае да проумее моя.
— Имам нужда от помощта ти — казах на мама веднага след вечеря, докато стояхме една до друга и миехме чиниите.
— Нали се разбрахме, че не ме бива по тригонометрия. Защо не опиташ електронното обучение? — каза мама.
— Нямам нужда от помощ по математика. Друго е.
— Ще направя каквото мога. Казвай!
— Посъветвай ме. Коя е най-готината, най-яката и най-секси рокаджийка, за която се сещаш?
— Деби Хари — изстреля мама.
— А…
— Не съм свършила. — прекъсна ме мама. — Не може да искаш от мен да избера само една. То е като избора на Софи. Катлийн Хана. Пати Смит. Джоан Джет. Кърши Лав по своя откачен и разрушителен начин. Лусинда Уилямс — нищо, че пее кънтри, много е яка. Ким Гордън от „Соник Ют“ наближава петдесет, но още става. Онази мацка Кат Пауър. Джоан Арматрейдинг. Защо, някакво домашно по обществознание ли имаш?