И сега, благодарение на нея, той най-сетне е тук.
Цял ден си представям как Адам ще дойде, фантазирам си как ще се спусна към него, макар че той не може да ме види и въпреки че, доколкото разбирам, положението няма нищо общо с филма „Призрак“, в който можеш да минаваш през любимите си същества, за да усетят присъствието ти.
Обаче сега, когато Адам вече е тук, съм като парализирана. Страх ме е да застана срещу него. Да видя лицето му. Два пъти съм виждала Адам да плаче. Веднъж, когато гледахме „Животът е прекрасен“. Вторият път беше на гарата в Сиатъл, когато видяхме една майка да крещи и да бие сина си, който имаше синдрома на Даун. Адам просто замълча и едва когато се отдалечавахме, видях по бузите му да се търкулват сълзи. Сякаш някой изтръгна сърцето ми. Ако той се разплаче, това ще ме съсипе. Зарежете тая работа, че изборът е мой. Това е достатъчно, за да ме убие.
Такава пъзла съм.
Поглеждам стенния часовник. Вече минава седем. В крайна сметка „Шутинг Стар“ няма да подгрява за „Бикини“. Жалко. За тях това беше голям пробив. За секунда се запитах дали останалите ще излязат на сцената без Адам. Обаче много се съмнявам. Не само защото той е главният вокал и соло китаристът. Просто в бандата си имат кодекс. Взаимното зачитане на чувствата е важно. Миналото лято, когато Лиз и Сара скъсаха (както се оказа, само за един месец) и Лиз беше прекалено разстроена, за да свири, те отмениха петдневното си турне, въпреки че онзи тип Гордън, който свири в друга банда, предложи да я замести.
Наблюдавам как Адам върви към главния вход на болницата, следван от Ким. Точно преди да се скрие под козирката на входа и да стигне до автоматичната врата, той вдига поглед към небето. Изчаква Ким, но ми се иска да си мисля, че се озърта и за мен. Лицето му, осветено от лампите, е безизразно, сякаш някой е изсмукал всичко лично и е останала само една маска. Не прилича на себе си. Но поне не плаче.
Това ми вдъхва смелост да го доближа. Или по-скоро да доближа себе си в интензивното, понеже знам, че той ще отиде там. Адам познава баба и дядо, и братовчедите ми, така че сигурно после ще се включи в бдението в чакалнята. В момента обаче той е тук заради мен.
В интензивното отделение времето, както винаги, спира. Един от хирурзите, който ме кърпеше по-рано — онзи, дето много се потеше и когато дойде неговият ред да избира музиката, наду „Уийзър“ — проверява състоянието ми.
Светлината е приглушена, изкуствена и еднакво ситна, но въпреки това типичният за тази част от денонощието ритъм се налага и над цялата зала е надвиснала среднощна тишина. Не е толкова щуро като през деня, сякаш апаратите и медицинските сестри са се поизморили и са минали на икономичен режим.
Затова когато гласът на Адам отеква в коридора пред интензивното, наистина събужда всички.
— Как така не може да вляза? — гърми гласът му.
Прекосявам интензивното и заставам от другата страна на автоматичните врати. Чувам как от другата страна санитар обяснява на Адам, че няма право да влиза в тази част на болницата.
— Това са глупости! — крясва Адам.
Вътре в отделението всички медицински сестри са отправили тревожен поглед към вратата. Сигурна съм какво си мислят: нямаме ли достатъчно работа вътре, че трябва да успокояваме и луди отвън. Иска ми се да им обясня, че Адам не е луд. Че той крещи само в много редки случаи.
Медицинската сестра на средна възраст и с прошарена коса, която не се грижи за пациенти, а следи мониторите на компютрите и вдига телефона, кимва леко и се изправя като в очакване да я номинират за нещо. Изпъва измачканите си панталони и се отправя към вратата. Наистина не е най-подходящият човек, който да разговаря с Адам. Иска ми се да ги предупредя, че е по-добре да изпратят сестра Рамирес, която утешаваше баба и дядо (а на мен ми изкара акъла). Тя ще съумее да го успокои. Тази обаче само ще влоши положението. Излизам подире й през двойната врата навън, където Адам и Ким спорят със санитаря.
— Казах им, че нямат право да влизат тук — поглежда санитарят към сестрата. Тя го отпраща с ръка.
— Мога ли да ти помогна, млади човече? — пита тя Адам. Звучи раздразнително и нетърпеливо като някои от щатните колеги на татко в училище, които според него само броят дните до пенсия.
Адам се прокашля в опит да се овладее.
— Искам да посетя една пациентка — казва той и посочва към вратата, затворила достъпа му до интензивното отделение.
— Опасявам се, че не е възможно — отговаря сестрата.